Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 11

И тогава сутиенът на Хана се раздвижва. Започва да се полюшва напред-назад! Премрежвам очи и — о, чудо! — Леонора Лапидъс, дето има най-големите цици в нашия клас, тича да хване автобуса след училище, а пищният й недостижим бюст се друса тежко в блузата й, о, аз ги карам да излизат, даже да преливат от сутиена, ИСТИНСКИТЕ ЦИЦИ НА ЛЕОНОРА ЛАПИДЪС! И в същата тази секунда осъзнавам, че майка ми блъска бясно дръжката на вратата. На вратата, която най-сетне съм забравил отключена! Знаех си, че все някой ден ще се случи! Заловен! Свършено! Смърт!

— Алекс, отвори! Искам веднага да отвориш!

Заключено е, не съм заловен! И по това, което потръпва в ръката ми, разбирам, че все още не съм мъртъв. Лъскай тогава, продължавай да лъскаш! „Оближи ме, Рицарю мой, пусни ми един хубав, горещ език! Аз съм огромният парещ сутиен на Леонора Лапидъс!“

— Алекс, веднага ми отвори! Яде ли след училище пържени картофи? Затова ли сега ти е лошо?

Ъ-ъ-ъ-ъ-х, ъ-ъ-ъ-ъ-х.

— Алекс, боли ли те нещо? Да извикам ли лекар? Боли ли те, или не те боли? Искам да знам къде точно те боли! Отговори!

— А-а-а-ъ, а-а-а-а…

— Алекс, не пускай водата — казва майка ми строго. — Искам да видя какво си направил там. Изобщо не ми харесват тези звуци.

— А пък аз — обажда се баща ми, разчувстван както винаги от моите постижения, със смесица от благоговение и завист — не съм ходил по нужда цяла седмица — проплаква той в мига, в който аз залитам, както съм кацнал върху тоалетната чиния, и скимтейки като пребито животно, изхвърлям три капки от нещо полутечно върху мъничкото парче плат, където са лежали зърната на плоските гърди на осемнайсетгодишната ми сестра — защото те са такива. Това е четвъртият ми оргазъм за днес. Кога ли ще изкарам кръв?

— Ела тук, моля те — казва майка ми. — Защо пусна водата, като ти казах да не го правиш?

— Забравих.

— Какво имаше там, че толкова бързаше да пуснеш водата?

— Диария.

— Акото ти течно ли беше, или кашкаво?

— Не погледнах. Не гледам и престани да викаш „ако“ — вече съм в гимназията.

— О, я не ми крещи, Алекс. Не съм ти аз виновна, че имаш разстройство. Ако ядеше само това, което ти се дава в къщи, нямаше да тичаш по петдесет пъти на ден до клозета. Хана ми каза какви ги вършиш, така че не си мисли, че не знам.

Не си е намерила бикините! Хванаха ме! По-добре да умра! И то веднага!

— Е, и какво правя…?

— Ходиш да ядеш хотдог и пица след училище и се тъпчеш с пържени картофи заедно с Мелвин Вайнер, нали? И не се опитвай да ме лъжеш. Вярно ли е, или не е вярно, че се тъпчеш с пържени картофи и кетчуп на Хоторн авеню след училище? Джак, ела тук, искам и ти да чуеш — вика тя към баща ми, който вече е заел моето място в кенефа.

— Виж какво, опитвам се да си оправя стомаха — отговаря той. — Не ми стигат собствените ми неприятности, ами на всичкото отгоре трябва и вие да ми крещите, когато се опитвам да свърша нещо.

— Знаеш ли какво прави синът ти след училище? Отличникът, на когото собствената майка не може вече да казва такива думи като „ако“, толкова е пораснал? Какво, мислиш, че прави твоят пораснал син, когато никой не му се меси?