Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 5

— Оставете хората си отвън. Очаквам да пристигнат от прокуратурата. За предпочитане е наемателите да не разберат какво се е случило…

Докато секретарят на комисаря обикаляше из канцеларията, той отново се обърна към младата жена.

— Как се казвате?

— Нина… Нина Моанар, но всички ме наричат просто Нина…

— Отдавна ли познавате Куше?

— От шест месеца може би…

Нямаше нужда да й задава много въпроси. Достатъчно беше да я наблюдава. Беше доста хубаво момиче. Роклята й беше от известна фирма. Обаче начинът, по който се гримираше, начинът, по който държеше чантата и ръкавиците си и гледаше агресивно хората, издаваха, че работи в мюзикхол.

— Танцьорка ли сте?

— Работех в „Мулен Бльо“…

— А сега?

— Сега съм с него…

Не бе имала време дори да заплаче. Всичко беше станало прекалено бързо.

— Заедно ли живеехте?

— Не точно, понеже той беше женен. Но в края на краищата…

— Кажете ми адреса си.

— „Хотел Питал“… на улица „Питал“.

Секретарят на комисаря отбеляза:

— Във всеки случай не можем да кажем, че е имало кражба!

— Защо?

— Ами погледнете! Огнеупорната каса е точно зад него! Не е заключена, обаче гърбът на мъртвия препречва пътя към нея и вратата не може да се отвори!

Нина, която беше извадила съвсем мъничка носна кърпа от чантата си, подсмърчаше и си бършеше носа с нея.

В следващия момент атмосферата се промени напълно. Отвън се чу шум от спирачки, после стъпки и гласове в двора. След това започнаха ръкостискания, въпроси, шумни разговори. Бяха пристигнали онези от прокуратурата. Съдебният лекар изследваше трупа, а фотографите нагласяха апаратите си.

Това беше неприятен момент за Мегре. След няколкото задължителни фрази той се върна в двора, пъхнал ръце в джобовете, запали лулата си и се сблъска с някого в тъмнината. Беше портиерката, която не можеше да се примири с факта, че някакви си непознати ще ходят из къщата, без тя да наблюдава техните действия и жестове.

— Как се казвате? — попита я доброжелателно Мегре.

— Госпожа Бурсие… Още дълго ли ще останат тези господа тук?… Погледнете! В стаята на госпожа Дьо Сен Марк вече не свети… Сигурно е заспала, горката…

Като разглеждаше внимателно къщата, комисарят забеляза друга светлина, кремаво перде, а зад него — женски силует. Жената беше дребничка и слаба като портиерката. Не можеше да се чуе гласът й. Но това не беше необходимо, за да се досети човек, че е в плен на яростта. Тя ту оставаше абсолютно неподвижна, като гледаше някого, който не се виждаше, ту внезапно започваше да говори, да жестикулира и правеше няколко стъпки напред.

— Коя е тя?

— Госпожа Мартен… Преди малко видяхте мъжа й да се прибира… Нали се сещате — онзи, който взе празната кофа за боклук… Служите лят в Службата по регистрация…

— Често ли се карат?

— Не, не се карат. Само тя вика. Той не смее дори да си отвори устата.

Мегре хвърляше от време на време по едно око в канцеларията, където се суетяха десетината мъже. Съдебният следовател повика портиерката от прага.

— Кой е ръководител на предприятието след господин Куше?

— Директорът, господин Филип. Той живее наблизо, на остров Сен Луи…