Читать «Александрийска роза» онлайн - страница 13

По Рамблите се запалиха последните светлини на осемдесет и трета, те утре щяха да огреят една друга година и бичът на времето шибна сърцето на Карвальо. Макар че може и да не беше това, а някое закъсняло присвиване заради историята, която му разправи Чаро. Седем следобеда. Някой беше разположил нощта на мястото й, в точното време, и беше пуснал Jingle Bells, песничката долиташе откъм близкия музикален магазин и надделяваше над свирукането на Бискутер, който се готвеше за емоцията от посрещането на новата година в шикозен ресторант, насаме с Карвальо и Чаро. Чувствата подслаждат кръвта, помисли си Карвальо.

— Имаш ли снимка на мъртвата?

Чаро се зарови в дълбините на чантата си, накрая извади светлосин плик и го подаде на Карвальо. Включи настолната лампа и снимката, която излезе от плика, застина под безмилостно бялата светлина като птиче, уловено в ръката му.

— Тук е съвсем дете.

— Единствената снимка, която си пазеше Марикита. На нея е на седемнайсет години.

Крехко, тъмнокосо момиче с големи черни очи и уста с почти чувствена извивка под излишно наплесканото червило. За фон — няколко двойки във вихъра на танца и част от оркестър, оркестър „Чар“, а на гърба на фотографията: „Агилас, август 1965 година. Танцуваме «Девойката от Пуерто Рико», целувки“ и подпис на гимназистка без специална наклонност към писането, тумбесто като картоф „Енкарна“, оградено с финална заврънкулка, която като че прокарва граница между името и целия останал свят. И отново лицето под светлината. Колкото и овехтяла да беше светкавицата на провинциалния фотограф, нещо в позата на тялото принуди очите на Карвальо да се върнат там, откъдето бяха минали. Хем я имаше, хем я нямаше, хем гледаше, хем не гледаше, хем се усмихваше, хем не се усмихваше, протоколна снимка, мила и за спомен, несъмнено заръчана от майката, за да бъде изпратена на сестрата, „за да ти види новата рокля“, ала девойчето всъщност е другаде.