Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 14

— Арогантно и още как — каза Елинор. — Как е пръстът?

— Когато си уморя ръката, чувствам болезнено пулсиране.

— Ще мине. Гадно нещо са инфектираните рани. Е, кой иска още десерт?

Когато забавлението с десерта отмина, Торин отново възприе естественото поведение на тийнейджър, извади мобилния си телефон от джоба и се поддаде на изкушението на екрана. Докато възрастните обсъждаха новините от седмицата, неговите пръсти танцуваха по екрана, а телефонът изписукваше от време на време. После изведнъж спря и зяпна екрана.

— Ти да видиш! — възкликна той. — Не очаквах това.

— Какво е станало? — Елинор хвърли поглед към него.

— Не ми казвай, че някой от тийнейджърските икони си е отрязал перчема — каза Пола и махна с ръка, сочейки старателно подредената прическа на Торин.

— Ха! Не, много по-лошо от това е — каза той. — Помниш ли онази жена, която гледахме преди няколко седмици по телевизията? Джазмин Бъртън?

— Името не ми говори нищо — каза Елинор.

Пола се намръщи.

— Не, спомни си — става дума за онази жена, която настояваше, че осъдени за изнасилване нямат право да работят на места, където могат да имат контакт с жени и деца, след като излежат присъдата си.

— И това е една възможна гледна точка — каза Тони. — Трябва да кажа, предвид опита си със серийни изнасилвачи, че съществуват основания за такава позиция. Но не виждам как такова нещо би било осъществимо, освен ако не бъде прегазено цялото законодателство, свързано със защитата на човешките права.

— Сега си спомням, тя защитаваше много убедено позицията си. Какво е станало с нея? — попита Елинор.

— Самоубила се е — отвърна Торин. — Превърнала се в постоянен прицел на тролове след появата си по телевизията. Нали знаете за какво става дума: „Толкова си грозна, че и за изнасилване не ставаш“, „Дано се разболееш от рак и умреш бавно и мъчително“, „Гадна феминистка, лесбийка, кастрираща кучка, трябва ти един истински мъж“ — ей такива неща — той се усмихна смутено, сякаш в опит да се извини. — Има и по-лошо.

— Но това е ужасно — каза Елинор.

— Постоянно се случва — каза Тони. — Напоследък това е първото, към което прибягват хората, чувстващи се ощетени по някакъв начин. Изпитват чувството, че някой ги ограничава, в повечето случаи имат нереалистично усещане за безсилие, защото не са научени да ценят онова, което имат и към какво да се стремят. Затова насочват енергията си към създаване на жертви винаги, когато имат такава възможност. Анонимността онлайн е естествената им среда.

— Боклуци — каза Пола. — Но аз ѝ станах последовател в Туитър след онова предаване. И тя съвсем не приемаше тези неща безропотно. Казват, че тези задници трябва да бъдат игнорирани. Съобщаваш за тях, блокираш ги и продължаваш нататък. Но тя не беше такава. Влизаше в директен сблъсък с тях.

Торин кимна.

— Точно така. Тя публикуваше във всякакви блогове като гостуващ автор. Като че ли разшири първоначалната си кауза и премина към свободата на словото, говореше за такива неща като Je Suis Charlie и че трябва да се противопоставяме на кибербандитите. Беше много категорична, все едно че им казваше: „Хайде, давайте, аз съм достатъчно силна, а вие сте едни жалки страхливци“.