Читать «Декстър в мрака» онлайн - страница 5

Така че фактът, че Рита има две деца от катастрофалния си първи брак, съвсем не бе отблъскващ, особено когато стана ясно, че те се нуждаят от специалните родителски грижи на Декстър, за да удържат собствените си новооперени мрачни странници завързани на безопасната топла мрачна детска седалка в колата, докато не се научат да карат сами. Защото вероятно в резултат на емоционалните и дори физически щети, причинени на Коуди и Астор от побъркания им от наркотиците биологичен баща, те също се бяха обърнали към Тъмната страна, точно като мен. И сега те щяха да станат мои деца, законно, както и духовно. Това почти ме накара да чувствам, че животът все пак има някаква ръководна цел.

Така че Декстър имаше няколко доста основателни причини да се подложи на това — но Париж? Не знам откъде е дошла идеята, че Париж бил романтичен. Освен французите има ли някой, с изключение на Лорънс Уелк, който да смята, че акордеоните са секси? И не е ли вече ясно, че те не ни искат там? И на всичкото отгоре упорстват да говорят на френски?

Може би някой стар филм бе промил мозъка на Рита, нещо със закачлива решителна блондинка и романтичен тъмнокос мъж, които се гонят около Айфеловата кула под звуците на модернистична музика и се смеят на старомодната враждебност на мръсния пушещ „Голоаз“ човек с баретата. А може би някога е слушала песен на Жак Брел и е решила, че тя говори на душата й. Кой знае? Но някъде в железния капан на мозъка на Рита бе заварена представата, че Париж е столицата на изтънчената романтика, и тази мисъл не можеше да се премахне без сериозна хирургическа намеса.

Така че начело на безкрайните дебати за пиле или риба и вино или бар срещу заплащане взе да изплува поредица от вманиачени несвързани монолози за Париж. Сигурно бихме могли да си позволим цяла седмица, през която ще имаме време да посетим Градините на Тюйлери и Лувъра — и може би да гледаме нещо от Молиер в „Комеди Франсез“. Нямаше как да не се възхитя на задълбочеността на проучванията й. От моя страна интересът ми към Париж бе угаснал напълно преди много време, когато научих, че е във Франция.

За наше щастие бях спасен от необходимостта да намеря дипломатичен начин да й кажа всичко това, понеже Коуди и Астор влязоха незабележимо. Те не нахълтват в стаята с размахани пистолети като повечето деца на седем и десет години. Както казах, те бяха доста повредени от скъпия си стар биологичен татко и едно от последствията беше човек никога да не ги вижда как идват и си отиват: проникваха в стаята чрез осмоза. В един миг не се виждат никакви, а в следващия тихо стоят до теб и чакат да ги забележиш.

— Искаме да играем на криеница — каза Астор. Тя е говорителят. Коуди никога не казва повече от четири думи за цял ден. Не е глупав, съвсем не. Просто през повечето време предпочита да не говори. Сега само ме погледна и кимна.