Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 121

И все пак за всеки случай се обадих на Дебора на клетъчния й телефон. Вдигна след четвъртото позвъняване и попита сърдито:

— Какво искаш?

— Нали не си забравила, че доктор Данко няма никакъв проблем да ви дойде на гости — казах.

— Не приемаме гости — каза тя толкова свирепо, че стиснах палци да не застреля някого от персонала.

— Добре — казах. — Просто си отваряй очите.

— Не се тревожи — каза тя. Чух Чътски да мърмори раздразнено нещо до нея, после тя каза: — Ще ти се обадя. — И затвори.

Подкарах на юг към къщата на Рита. Вечерният пиков час беше в разгара си. Тананиках си весело. Някакъв червендалест мъж ме засече с пикапа си и ми показа среден пръст. Усмихнах му се мило. Настроението ми не се дължеше само на обикновеното усещане за принадлежност, което получавам, когато съм обкръжен от смъртоносния трафик на Маями. Чувствах се, сякаш голямо бреме е смъкнато от плещите ми. И така си и беше. Можех да отида при Рита и там нямаше да го има кафявия таурус, паркиран отсреща. Можех да се върна в апартамента си, освободен от залепената ми сянка. И, което е дори по-важно, можех да изведа Мрачния странник за едно кръгче и да останем насаме за известно подготвително време, което ни беше крайно необходимо. Сержант Доукс беше изчезнал, беше излязъл от живота ми и скоро, предполагах, щеше да излезе и от своя собствен.

Завих към къщата на Рита. Бях свободен, и свободен от задължения също, защото наистина трябваше да се смята, че Чътски и Дебора трябва да се оставят за известно време да се съвземат. Колкото до доктор Данко, вярно е, че изпитвах някакво прищракване на интерес към среща с него и дори сега бих отделил с радост няколко минути от запълненото си светско разписание за известно наистина качествено установяване на връзка с този индивид. Но бях съвсем сигурен, че тайнствената вашингтонска агенция на Чътски ще изпрати някого другиго да се разправи с него и че въпросното лице със сигурност няма да иска да давам съвети. След като Доукс бе изчезнал, значи се връщах към план А и бях свободен да помогна на Рийкър да се пенсионира по-рано. Който и да трябваше да се занимава сега с проблема на доктор Данко, нямаше да е Възхитително освободеният Декстър.

Бях толкова щастлив, че целунах Рита, когато ми отвори, въпреки че никой не ни гледаше. А след вечерята, докато Рита разчистваше, излязох отново в задния двор и играх на лъженка със съседските деца. Този път обаче имаше особена острота в нея между нас с Коуди и Астор, нашата малка тайна прибавяше към играта допълнителна пикантност. Беше почти смешно да гледам как моите малки хищничета блъскат другите Деца.

След половин час блъскане и нападения обаче стана ясно, че над нас имат значително числено превъзходство още по-потайни хищници — комарите, няколко милиарда отвратителни вампирчета, всички ненаситно гладни. И така, омаломощени от загуба на кръв, с Коуди и Астор се заклатихме към къщата и отново се събрахме край масата за сесия по бесене.