Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 119

— Да тръгваме — каза тя и се отправи към вратата. Последвах я, изпълнен със съмнения.

По пътя към „Мютини“ Дебора беше ту напрегната, ту ядосана. Дъвчеше долната си устна, после ми изръмжаваше да побързам, а когато наближихме хотела, притихна съвсем. Накрая погледна през прозореца и попита:

— Как изглежда той, Декс? Колко е лошо всичко?

— Просто много лоша подстрижка, Дебс. Изглежда доста чудноват. Но останалото… Той, изглежда, се адаптира. Само че не иска да го съжаляваш. — Тя ме погледна и отново задъвка устна. — Ами така каза — добавих. — Предпочита да се върне във Вашингтон, отколкото да се примири със съжалението ти.

— Не иска да е бреме — каза тя. — Разбирам го. Иска да се справя сам. — Отново погледна през прозореца. — Просто не мога да си го представя! Човек като Кайл да лежи безпомощен като… — Бавно поклати глава и по бузата й се търкулна сълза.

Вярвайте ми, можех съвсем добре да си го представя — пък и го бях правил толкова много пъти. Но ми беше трудно да разбера тази нова страна на Дебора. Беше плакала на погребението на майка си, на баща си, но не и след това, доколкото знаех. А сега тя направо наводняваше колата заради нещо, което за мен беше увлечение по човек, който беше… така де, малко глуповат. Дори по-лошо, сега той беше осакатен глупак, което би трябвало да означава, че всяка логична личност ще си тръгне и ще си намери някой друг, на когото всички части ще са си по местата. Но Дебора сякаш беше още по-загрижена за Чътски сега, когато беше повреден завинаги. Можеше ли това да е любов в края на краищата? Дебора влюбена? Не ми изглеждаше възможно. Знаех, че теоретично тя е способна на това, разбира се, но искам да кажа, в края на краищата тя ми е сестра, нали?

Безсмислено беше да се чудя. Нищо не знаех за любовта и никога нямаше да узная. Това не ми изглежда толкова ужасна загуба, макар че наистина затруднява разбирането на поп музиката.

Понеже нямаше какво повече да кажа по въпроса, смених темата.

— Да се обадя ли на капитан Матюс да му кажа, че Доукс е изчезнал? — попитах.

Дебора избърса поредната сълза от бузата си с показалец и поклати глава.

— Това Кайл трябва да го реши.

— Да, Дебора, но при тези обстоятелства…

Тя се удари с юмрук по коляното, което изглеждаше колкото безсмислено, толкова и болезнено.

— По дяволите, Декстър, няма да го загубя!

От време на време се чувствам, сякаш приемам само едната писта на стереомагнетофон. Този път беше точно така. Нямах никаква представа какво… Добре, честно казано, нямах дори представа какво значи да имаш представа за това. Какво искаше да каже? Какво общо имаше то с казаното от мен и защо реагираше толкова бурно? И как е възможно толкова много дебели жени да си мислят, че изглеждат добре в блузи, напъхани в полата?

Предполагам, че част от смущението ми се беше изписала на лицето ми, защото Дебора отпусна юмрук, пое дълбоко дъх и каза:

— На Кайл ще му трябва опора, не бива да спира да работи. Трябва да носи отговорност, иначе ще пропадне.

— Ти пък откъде знаеш?