Читать «Гордост» онлайн - страница 49

Успя да си направи и малко лампово радио, с което хващаше музика от Ошкош. От тази машинка майка му не се боеше. За нея тя беше това, което бе четенето за Стюре — начин да се махнеш, без да напускаш пределите на фермата.

Когато избухна Първата световна война, Стюре взе да я следи с голям интерес. Този страховит сблъсък на мъже с мъже, в който хиляди загиваха, му се струваше абсолютно лишен от всякаква логика. Той не познаваше друго животно, което доброволно да участва в такава безумна оргия от убийства, осакатявания и разруха. Всеки ден отиваше до Манауа за вестник, купуваше го и бързаше да се прибере с велосипеда. Вестникът стана част от ежедневното му четене. Почти нямаше книга от училищната или градската библиотека, която да не е чел, така че вестникът попълни и без това съществуващата празнина от отреденото му за четене време, както и знанията му за света.

През 1917 година Стюре стана на двайсет и една и бе един от първите мобилизирани в цялата област. Прие го със смесени чувства. Не му се щеше да оставя стопанството в ръцете на застаряващите си родители. По онова време те бяха на шейсет. Нито пък му се щеше да го убият.

Но му харесваше възможността да пътува, да види нещичко от останалия свят и сам да прецени същността на тази кланица в Европа. До момента, в който Стюре се качи на влака, дето трябваше да го откара до тренировъчния лагер във Форд Бенинг, щата Джорджия, той все още не беше ходил по-далеч от Ошкош, все още не беше целувал момиче, дори не бе държал момичешка ръка.

Потънали в сълзи, родителите му го разцелуваха за довиждане и го увериха, че добре ще стопанисват фермата, докато го няма. Те хем се страхуваха за него, хем се гордееха. Мобилизацията беше част от представата за истински американец, който отива да се сражава за родината си.

Трета част

От училище излизаме също като че ли ни пускат от някакъв затвор. В редица по двама — момчетата в една колона, момичетата — в друга. Малките първолаци най-отпред, подир тях всички останали до осмокласниците, които са най-големите в нашето училище. С чантите на гръб, от нас се иска да маршируваме в крак, също като на парад. Който е ходил в католическо училище, все едно че е бил в казармата, остава само да го научат с пушка да борави.

Канибал ми е в главата по цял ден, дори и в часовете по вероучение. Посегна ли към него, той все иска да хапе, но ми се струва, че не го прави, за да ми причини болка, защото само държи пръста ми между зъбите си, без да го стиска. Освен това прави и един друг номер: улавя се здраво с лапите си за дланта ми, вдига се на мускули и извива миниатюрното си телце около ръката ми. Понякога забравя да си прибере ноктите и затова целите ми ръце са изподраскани. Гледам мама дали ще види. Още не ме е смъмрила за това.

В нашето училище имаме един такива, дето им викаме спасители — обикновено това са четиримата най-добри по успех от всяка паралелка от четвърти до осми клас. Носят бял колан, бяла лента през рамото и значка. Тези спасители трябва да ни помагат да пресичаме улиците, за да не ни премажат автомобилите, които минават покрай училището. Всъщност покрай нашето училище коли почти не минават, затова и тази работа не е много трудна. Веднъж за малко и аз да стана спасител, но бележката по вероучение пак ме провали.