Читать «Гордост» онлайн - страница 34

Туй слънце горе навред огрява. Но вакса „Грифин“ го надминава. Някои не ги е грижа как изглеждат във краката, след като не носят своите чифт обуща на главата. Но обущата ви грейват с вакса „Грифин“ всеки път. Щом долита звън познат, те започват да блестят. Дин-дан-дан-дин, в зори и мрак блестят, блестят — и още как!

Решавам да споделя тайната си с Лоръл. Показвам й заспалия зад пещта Канибал; това става, преди мама да се е върнала от пазар. И на Лоръл много й се иска да задържим Канибал, но според нея мама и татко няма да разрешат в никакъв случай. Тя иска да вземе на ръце Канибал, но аз й казвам, че той е още много болен. Всъщност страх ме е, че може да й отхапе пръстчетата. Лоръл е много приятна личност, нищо, че е само шестгодишна. Тя е най-добрата ми приятелка.

Вечерта, докато сме още на масата, преди да сме довършили десерта, когато татко още посръбва кафето си и мама излиза от кухнята с нейната чаша чай в ръка, аз решавам, че сега е моментът. Обикновено, като стигнат до кафето и чая, мама и татко ни разрешават да станем от масата и да отидем да си играем.

— Мамо, татко, искам да ви питам нещо.

Поглеждам към Лоръл. Тя е заета с плодовата си салата — изважда черешките. Пази ги за мен. Татко вдига очи от чашата — очи сиви и уморени; подухва горещото кафе и парата обвива лицето му така, както си представям, че обвит в дим, дяволът ще изскочи от устата ми.

— Е, Дики, сега пък какво има? Да не би и от хора да са те изхвърлили?

Усмихва се и по това познавам, че се шегува. Поглежда към мама. Тя ме наблюдава съсредоточено. Мама познава повече от татко дали се е случило нещо лошо. Тя винаги познава.

— Прибрал съм една бездомна котка в мазето. Всъщност не е бездомна котка, а бездомно коте. Толкова е малко, че не можете да си представите.

Татко отпива от кафето си. Мама запушва устата си с ръка. Опитвам се да говоря бавно. Когато съм възбуден от нещо, аз говоря толкова бързо, че никой нищо не ми разбира.

Започвам да им разправям как съм намерил котенцата в гаража на мистър Хардинг в същия ден, в който ме изключиха от литургията. Разказвам как всички котенца изчезнаха, с изключение на това. Не им казвам, че може и Канибал да е изял своите братлета и сестричета. Дори не им казвам, че се казва Канибал.

Разправям им как с последни сили се беше изправил на задните си лапи в ъгъла на гаража и как с извадени нокти и оголени зъби хъхкаше срещу мене. Разказвам им как го доведох вкъщи и колко мъка видях, докато го нахраня и как сега съм го скрил на топло зад пещта.

Спирам и се вглеждам в лицата на двамата. Опитвам се да не плача. Никой нищо не казва. Татко пак отпива от кафето. Мама долива чая си.

— Дики, сигурно целият си пълен с бълхи. Като те подстрижем нула номер и ти поръсим главата с прах против бълхи, цялата тази история няма да ти се струва толкова забавна.