Читать «Гордост» онлайн - страница 29

Дълго време останах така — нищо не си мисля, само го наблюдавам — и не щеш ли, той взе, че се свлече на пода. Не искам да кажа, че застана отново на четирите си лапи, ами направо тупна ничком. Изправи се, и пак се камбична, но втория път не смогна да стане; опъна се и само увисналото му коремче продължи да пулсира. Лежи със затворени очи, а аз се примъквам към него на пръсти. Чудя се ще успея ли да го докопам, без да ме ухапе. Всъщност през последната седмица ме беше страх да го докосвам, въпреки че не е по-голям от мишка. Съвсем не прилича на улично коте, а по-скоро на миниатюрен оцелот. Струва ми се, че въобще не е пораснало, откакто го видях за първи път, само дето е прогледнало, научило се е да ръмжи и да се изправя на задните си лапи. Още не съм видял да върви. Само се валя из онова кърваво мръсно котило и се зъби от ъгъла на гаража.

Така че съвсем внимателно протягам ръка, мушвам я под хилавото телце и го повдигам. Съвсем отпуснато е, не помръдва. Виждам, че е в безсъзнание и страшно се изплашвам. Гушвам го и хуквам навън, по улицата и право вкъщи.

Влизам в мазето и му приготвям легло от един от татковите бояджийски парцали, но изпран, и тръгвам нагоре по стълбите. Мама сигурно е в спалнята, а Лоръл никъде не се вижда. Отварям хладилния шкаф и взимам бутилката с мляко. Отливам малко в капачката на едни от бурканите от майонеза, които мама държи под умивалника, след това сипвам малко вода в бутилката, за да не си личи, и я връщам на мястото й. Втурвам се обратно в мазето.

Слава богу, диша, но при всяко поемане на дъх потреперва. Очите му са все още затворени.

И ето го пак, изправя се, готви се за бой, въпреки че вече умира пред самите ми очи. Поднасям му капачката от майонеза и се опитвам да завра розовото му носле в млякото, но той не ще да си отвори устата, не се и опитва да лизне млякото. Само потапя ноздрите си и киха. Тръсна глава, пак кихва, но си забърсва муцунката си с лапичка, както правят другите котки.

И пак безжизнено се отпуска в шепата ми. Опитвам се да го накарам да пие, но той вече се унася. Ами да, няма никакво съмнение, той умира. Толкова напъни да оживее, а сега ще умира.

Поставям го обратно върху парцала, завивам го и за да му е по-топло, пъхвам го зад малката ни пещ, дето й викаме „веднъжка“, защото се пали само веднъж на ден и само с една кофа кюмюр. Чувам стъпките на мама на горния етаж. Излизам от мазето, изтичвам по задната уличка, после нагоре по Коупли Роуд, след това по Кловър Лейн и пак по нашата улица, но отпред. Влизам, уж досега съм си играл с другите деца на улицата. Мама разтребва къщата и въобще не ме забелязва. Тихичко изтичвам нагоре по стълбите и влизам в банята. Това, което търся, е там. Трябва да е там, няма къде другаде да бъде. Имах същото и в комплекта ми от пособия по химия, но се счупи.

Вземам „Арджирола“ от аптечката и отпушвам капачката с гутатора. Оставям шишенцето обратно. Стискам гумичката на гутатора и измивам кафявата течност от стъклената тръбичка.