Читать «Гордост» онлайн - страница 28

Вече втора седмица, откакто съм намерил котенцата си. Един четвъртък влизам и какво да видя: останало е само едно-едничко — малкото кафяво коте без опашка. До края на седмицата се хванах да дежуря пред гаража, дори обядвах отвън на улицата, но нито веднъж не видях котката майка да влиза през счупения прозорец; нито пък някаква друга котка да се промушва оттам.

Като се промъквам в гаража, кафявият сирак е заврял муцуната си в парцалите и души из котилото. Всички дрипи вече са напоени с кръв и наоколо се виждат пихтиести задни от другите котенца. Щом ме зърна, той се изправя на задните си лапи и заотстъпва назад към най-близкия ъгъл на гаража — онзи дето е зад убежището му. Стои там изправен, с извадени нокти и ме гледа кръвнишки, като че ли е най-малкото лъв или мечка. Сядам на пода, избирам си едно неомазнено от грес място, и го наблюдавам. Наблюдавам го и хубаво го оглеждам.

Наистина прилича на обгорял тигър, само дето няма опашка. Между ушите му, по челото и между очите минават едни по-тъмни ивици. Други ивици излизат от очите му също като на миеща се мечка, а трети — още по-тъмни — излизат пак от очите, като че ли от самите зеници към носа. Всъщност не съм сигурен дали това са истински ивици по козината или гурели.

В края носът му е розов, но се виждат и няколко черни петънца. В долната си част има малка цепнатинка, каквато има и на устата му. Устни няма. Помръдна ли се, той мигом се озъбва и заръмжава насреща ми.

Все му викам „той“ на това коте, но всъщност не съм сигурен. Момчетата в квартала разправят, че докато е малко, не може да се каже дали котето е мъжко или женско; по-лесно ставало, като порасне. Мъжките имали едни големи орехчета под опашката, а женските — кръгла розова дупка.

А това, моето, има малки остри бели зъби, отвътре устата му е първо розова, както си му е редът, а после към небцето, става по-тъмна, почти синя или дори виолетова. Като отвори уста, за да ръмжи, свива езика си зад зъбите; за първи път виждам, че котките правят така. Но преди не съм се и заглеждал толкова много; аз дори не съм наясно дали въобще обичам котки. Знам, че те ядат плъхове и мишки, но освен това ловят гълъби и врабчета. По нашите улици почти не са останали птички, само в алеите отпред, и то най-вече скорци.

Но това коте почва да ми харесва и с всеки изминал ден аз все повече и повече се уверявам, че именно то е изяло своите братчета и сестричета. Сигурно ги е изчаквало да заспят, след това си е набелязвало жертвата, захапвало я е за врата и е изсмуквало кръвта й. И нищо чудно другите котенца, докато са били още живи, да са му помагали при изяждането. Значи четири са изяли едно, след това три са изяли още едно, след това две са изяли още едно, а после това тук е изяло последното останало коте — онова черното, от което сега се виждат само опашката и една лапичка. Страховита гледка! Кой ли пък е изяждал млякото и месото, дето им го носех; може би някоя друга котка се е вредила. Е, не мога да бъда сто процента сигурен, че тоя кафявият е изял братчетата и сестричетата си, но въпреки това реших да го кръстя Канибал.