Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 204
Ахмед Юмит
35
Всички в малката ни група бяха объркани, а някои - притеснени. Защото разказът ми не беше приятен. Че кой иска да бъде на страната на победените? Симпатизиралите доскоро на прекаралия безсънни нощи в шатрата си пред стените млад падишах и войниците му сега вече разбираха тръпнещите от ужас зад стените на Константинопол. Но въпреки огромните несгоди, изтърпени пред стените петдесет и четири дни в дъжд и кал, въпреки дадените жертви разказът щеше да свърши добре и нашите щяха да превземат града. Нямаше да отидат напразно толкова усилия, мъки и пролети реки от кръв. Но този жалък историк им беше показал една друга действителност, беше описал състоянието на хората зад стените. Толкова ли беше необходимо? „Много състрадателно дете е нашият Мющак!“ По дяволите милосърдието. Какво ли не ме сполетя заради тези болнави чувства. Дори рискувах живота си. Не аз, Нюзхет... Не само го рискува, а и го загуби. Но не заради състрадание, а от амбиция... Защото тя изобщо не мислеше за другите. И може би беше права. Съжалението към другите, съчувствието, споделянето на грижите им прави и теб, и тях нещастни. Я виж онези колко добре се били подготвили за победа... И после се намира някакво подобие на историк като мен и им измъква залъка от устата. Да, подобие на историк... Защото нашата работа не е да съжаляваме жертвите на войната, а да предаваме възможно най-реално събитията. Само онези, които никога не успяват да си свършат работата както трябва, проявяват ненужни емоции и вместо действителността предават страданията на потиснатите. Така ли? Толкова ли е просто? Ако нямаше хора, нямаше да има нито народи, нито история... Олеле, хайде сега оправяй се. Сложни проблеми, древни спорове, разсъждения в задънена улица. Отгоре на всичко не го правя съзнателно. Такъв съм си, така виждам историята... Обикновено през очите на губещите... Някаква изкривена гледна точка...
Най-странното беше липсата на възражения от страна на Тахир Хакъ. Друг път щеше да се намеси в разказа ми много преди приятеля си Бахри. Е, не толкова грубо като него, а по-фино, с по-въздействащи изрази. Щеше да обясни, че поддържането на някоя страна във войната е присъщо на творците, но при научно изследване е не само наивно, а и ненужно. Прав е, заемането на страната не само на победителите, но и на победените пречи на обективността и може да породи впечатление, далечно от действителността. Но нашият педантичен професор не беше забелязал това. Защото имаше угризения на съвестта. И се страхуваше да не се превърне волно или неволно в причина за смъртта на Нюзхет. Вероятно с нетърпение очакваше края на обиколката, за да поговори с Четин. Още преди да завърша разказа си, каза:
- По време на обсадата нашите извършили четири големи атаки срещу крепостта - върна ни към дните на войната. - Първата била на 18 април. На дванайсетия ден от обсадата... Продължилият дни наред оръдеен обстрел причинил тежки загуби за отбраната, били ранени и убити десетки воини и най-същественото - подобните на непроходими планини стени станали целите на дупки. Но защитниците не стояли със скръстени ръце, стискали зъби и се опитвали да запушат пробойните, да покрият дупките на крепостните кули с тухли или поне да ги укрепят с чували пясък или да закрият отворите с дървесни стволове, храсти и клечки. Младият султан вярвал, че моментът е настъпил, и смятал, че чрез този пръв набег с войниците към стените ще прецени както собствената си сила, така и съпротивата на обсадените. Нападението било извършено в непрогледен мрак. Когато спусналите се в рововете еничари преценили, че са достатъчно близо до стените, запалили факлите и под дум-кането на тъпани и зурни едновременно нападнали вражеските позиции. Метнали въжетата с куки по разрушените стени, опрели подвижните стълби и се опитали да преодолеят неприятелския рубеж. Истински героични усилия. Макар и със закъснение защитниците на стените забелязали щурма и започнали да отблъскват нападателите със стрели, копия и саби. В предните редици се сражавал Джовани Джустиниани, който създавал големи главоболия на нашите по време на обсадата. Битката продължила четири часа. За съжаление в края на тези кошмарни часове нашите били принудени да се оттеглят. Несъмнено султан Мехмед не си е мислил, че с тази атака ще превземе града. Все пак оттеглянето го разочаровало, но за съжаление провалите щели да следват един след друг и два дни по-късно, на 20 април, щяло да дойде поражението в морето, за което разказах преди малко. Но младият султан, неприемащ загуба, нямало да се откаже и с навлизането на 22 април в Златния рог щял да срине бойния дух на врага.
