Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 14

Не, не беше толкова емоционална. Не харесваше мелодрамите, отвращаваше се от дрънканиците за Изтока. Наистина искаше виолетки на гроба си. И когато го казваше, не беше тъжна, изричаше го напълно естествено. Тогава ми се струваше глупаво. Пресен гроб, върху него виолетки, а отдолу Нюзхет... Не! Не защото не вярвам в смъртта, а защото не знаех как да повярвам в нейната смърт. Нюзхет и смъртта не се съчетаваха. Не познавах някого, който повече от нея да обича живота. И тъй като знаех това, не бях изпитал и най-малка болка, когато каза: „Засадете виолетки на гроба ми.“ Нито скръб, нито притеснение... Обаче сега, застанал над трупа на жената, за която никога не съм помислял, че ще умре, се опитвах да си представя живота в свят без нея. Горещина обля страните ми. Влажната топлина остави тъпа болка по кожата ми и стигна до устните. Когато солта на сълзите неусетно се разля в устата ми, си рекох не и отново се съвзех, все още не. Веднага отместих поглед от прибраните на тила с виолетова шнола коси на Нюзхет, от боядисаните и кестеняви коси. Бързо преминах през големия вестибюл към малкото антре, засенчено от светлината на кристалните полилеи.

Банята веднага до антрето беше перпендикулярна на спалнята. Спалнята... Колко нощи бях прекарал в тази неголяма стая... Открехнатата врата на омагьосаната стая... Сребристата светлина, процеждаща се отвътре... Призоваваше ли ме? Все още не, трябваше да открия следите на създадения преди това от мен ужас. Следвайки сребристия отблясък по пода, се насочих към банята. Още преди да натисна ключа и кръглата лампа да освети наоколо, ме удари позната миризма. Отново виолет-ки... Отново Нюзхет... Този аромат, който те кара да мъркаш от удоволствие при допира с кожата и с цвят на жито. Тази омайваща есенция в парфюма, шампоана, сапуна и дезодоранта на Нюзхет. Този простичък аромат, който остана незабравим за мен и след като ме напусна... Пъстроцветен полъх, който ми вдъхваше любов към живота, когато и да го усетех. Но сега за пръв път този аромат ми напомняше за страховита празнота. За липса, безизходица, вакуум. Много по-различно, съвсем друго от разтърсващото влечение, което ви кара да се чувствате живи, от комфортната неосведоменост, която въпреки всичко извисява духа ви, от тъмното усещане, което ви кара да вярвате в невъзможното. Мат за роба, който не знае как да живее без султана си... Празно, без мечти, фантазии и очаквания, жестоко нищо. Внезапното изчезване на един необикновен човек, придал смисъл на живота ви било чрез гняв, омраза или лудешки емоции. Няма я вече. Жената, която си чакал с нестихващ копнеж, с която си свързан чрез безкрайно влечение, ненавиждал си изневярата и, смятал си я за причина за всичките си неприятности, стоварвал си и всякакви вини, обаче си и простил, отърсвайки се от всички негативни мисли само заради един красив спомен, вече я няма. Тя не е онзи безжизнен, неподвижен, с празен поглед труп там вътре. Помръкналото лице не е нейното, загубилите усмивката си устни не са нейните, това по-студено от зимната вечер тяло не е нейното. Няма я вече Нюзхет!