Читать «Чашата на призраците» онлайн - страница 180

Казалес се приведе, вдигна писмото и внимателно разгледа печата.

— А третата причина?

— Тя е известна единствено на вас. Защо един английски феодал и рицар, с години служил така предано на английската корона, би станал изменник? Мога да заподозра причината. Помните ли историята, която ми разказахте за битката при Фолкърк, в която сте изгубили ръката си? Старият крал ви срещнал и казал: „По-достойни мъже са губили повече“ — направих пауза. — Бихте могли да отречете всичко това, но служителите на кралския съд ще изготвят обвинението срещу вас, ще съберат нужните доказателства. Вече претърсват стаите ви. След това онези, чието задължение е да проведат разпита, ще се заемат с работата си. Знаете какво е наказанието за измяна, Казалес — да бъдете вързан и завлечен до Смитфийлд, да бъдете полуобесен, коремът ви — разпорен, вътрешностите ви — изтръгнати, а мъжествеността ви — кастрирана. А след това ще бъдете свален от бесилката и обезглавен, тялото ви — разсечено на четири, осолено и изпратено да краси портите и моста на Лондон.

Казалес вдигна глава — в ъгълчетата на очите му набъбваха сълзи.

— Старият крал — отвърна дрезгаво той — никога не ми се е доверявал истински! О, виждах го в очите му. Не, беше по-лошо! В действителност той никога не ме е харесвал. Именно онази забележка при Фолкърк сложи началото на душевната ми поквара. Така и не можах да заслужа близостта му.

Казалес говореше бързо. Лееше се поток от горчивини, трупани през годините, доведени до критичната си точка от новия крал и привързаността му към Гейвстън.

— Трудих се дълго и упорито — той ме изгледа гневно. — Сега съм сам. Аз бях като свещенослужител, а английската корона бе моят Бог, и за какво? — той захвърли писмото на масата. — После ме изпратиха във Франция. Розалети ме привлече в общата работа. Марини и останалите се отнасяха благосклонно към мен, обещавайки ми още години на висок пост, щом Английското начинание бъде завършено, но имаше цена, която трябваше да се плати — той преглътна мъчително. — Матилда, случва се човек да поеме по някакъв път и скоро да осъзнае, че няма връщане назад — той плъзна поглед надолу по нефа. — Радвам се, че убих Розалети. Той ме въвлече в това, после, като страхливец, какъвто беше, започна да изпитва съжаление и угризения — той примигна. — Розалети можеше да си тръгне, когато поиска. А той беше единственият, който знаеше тайната и трябваше да умре. Мислех си, че може да има път назад, но… — Той направи гримаса и посочи към мен. — Трябваше да те убия, Матилда, ти наистина си опасна. О, да — направи гримаса той. — Открих коя си в действителност — племенница на дьо Деинкур. Спомних си те — той насочи пръст към мен. — Просто едно момиче! Така казах на Филип. Дьо Деинкур не беше глупак и колкото повече неща откривах за теб, толкова повече се убеждавах, че представляваш заплаха. Е, добре — той шумно си пое дъх. — Хванат съм в капан. Наясно съм с това. Не искам да доставям удоволствие на тълпите в Смитфийлд, но няма да си призная, не и напълно, не и писмено.