Читать «Тамплиерът магьосник» онлайн - страница 6

— Бъди спокоен, тамплиере! — високият глас на графа принуди Дьо Пайен да се извърне в седлото си.

Рицарят кимна учтиво на Реймон, макар да съжаляваше, че не беше с бронята си. Под бялата мантия с червения кръст не носеше нищо освен леки ботуши, подплатената дреха и панталоните. На гърба му висеше вдлъбнат щит, а на кръста си беше опасал прост кожен колан с ножници за меча и камата. Дали това бе достатъчно, за да се брани, ако подобни нападки прераснеха в насилие? Дьо Пайен разкърши шия, за да отръска потта, стичаща се под дългата му коса. Стисна юздите в дланите си, облечени в рицарски ръкавици, и промърмори тамплиерската молитва:

— Non nobis, Domine, non nobis, sed nomini tuo da gloriam! Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!

Трябваше да помни, че бе просто рицар тамплиер, отдал се на бедност, подчинение и целомъдрие. Беше се заклел на великия магистър да следва кръста на тамплиера в неопетнена вяра, затова и с Майеле сега бяха тук. През последните няколко месеца двамата бяха разпределени в гарнизона на Белия замък — тамплиерска крепост на юг от Триполи. Оттам ги бяха изпратили да придружат граф Реймон до Йерусалим. Едмънд беше нетърпелив. Радваше се, че се бе освободил от суровите порядки в Белия замък, нямаше търпение отново да зърне Йерусалим, но бързо си напомни, че тази мисия бе основен негов дълг. Беше обвързан с клетва. Тамплиерският орден бе създаден, за да пази пътищата на Светите земи, Палестина, земята на Спасителя. Иисус Христос, Синът Божий, беше ходил, спал, беше се хранил, говорил с приятелите си, проповядвал, умрял и възкръснал тук, на тази земя. И въпреки това Дьо Пайен усещаше безпокойство, което бе сграбчило сърцето и замъгляваше разума му. Триполи беше шумен и трескаво оживен — море от преливащи се цветове, постоянни пясъчни талази, засилваща се жега и безчинстващи мухи. Тялото му беше плувнало в пот, а конят му бе неспокоен. Тълпата от двете му страни можеше да приютява и врагове, и приятели.

— Бъди бдителен — Майеле се наведе към него и лъхна на пот и ейл. — Бъди бдителен, Едмънд, защото не знаеш деня, нито часа, а той ще те връхлети като крадец в нощта!

Дьо Пайен премигна, за да тръсне капките пот, и облиза солените си устни с полепнал по тях пясък. Жегата го обгръщаше като плътна завивка. Не трябваше да мечтае, както често правеше в такива случаи, да мечтае за дома на дядо си и баба си, и за прохладата на белите му варосани стени сред кипарисите и маслиновите насаждения в Северен Ливан. Размърда се неспокойно на седлото, потупа дръжката на меча си, извади и после плъзна обратно на мястото й камата си. Процесията вече криволичеше по главния път към голямата порта, над която флаговете на Триполи се вееха между бесилките, наредени край оръдейните кули. На всеки ешафод висеше обесен, на чиито гърди висеше списък на престъпленията му. Мястото се беше превърнало в отвратителна трапеза за каните, мишеловите и лешоядите, чиито опръскани с кръв крила разпъждаха облаците мухи, танцуващи на светлината.