Читать «Тамплиерът магьосник» онлайн - страница 5

Рицарят от Ордена на тамплиерите Едмънд дьо Пайен се приведе сред звуци на скърцаща кожа и докосна ръката на английския си другар Филип Майеле.

— Боиш ли се, Филип? Страх ли те е от онова, което предстои?

На длъгнестото, смугло и изсечено лице на англичанина се появи усмивка. Той прокара пръсти през сивеещата си коса, израснала до бялата мантия на раменете му. Почеса се по брадата и мустаците, а кафявите му очи светнаха с циничен пламък.

— Едмънд, ти си мека душа, която ще бъде брулена от много тъмни вихрушки, преди да загрубее. Огледай се. Животът е какъвто беше и какъвто ще бъде вовеки веков.

Рицарят се изсмя, когато спътникът му се намръщи на подигравката с молитвата „Слава на Отца“.

Дьо Пайен веднага се сети за решението, което бе взел след последната си изповед, да не си придава важност и да не бърза да се обижда. Усмихна се насила и кимна, увивайки юздите на коня около дланите си, облечени в рицарски ръкавици. Двамата с Майеле се движеха бавно по улицата на Алепо към портите на Триполи. Придружаваха граф Реймон, управника на града, който се канеше да го напусне, за да се събере и сдобри със съпругата си Мелизанда в Йерусалим. Дьо Пайен притвори очи, за да не гледа блъсканицата. Всъщност му се искаше сега да беше при братята си, неговите сподвижници — воините монаси. И въпреки това отвори очи и хвърли поглед към Майеле — не всички братя следваха идеала и откровенията. Нима Майеле не бе отлъчен с камбанка, Светото писание и свещ заради убийството на свещеник в Когшал — град на онзи обвит в мъгли английски остров накрай света?

— Cruciferi, a bas, a bas — долу кръстоносците!

Присмехулният гърлен крясък беше избълван на провансалското наречие от някакъв турчин. Викът накара Едмънд да се отърси от унеса и рицарят отново насочи вниманието си към заобикалящата ги тълпа. Пред него лековъоръжените туркопули на Реймон от Триполи си пробиваха път през навалицата, а ризниците им блестяха на греещото все по-силно слънце. Едмънд се вглеждаше в лицата от двете си страни, но никой не смееше да срещне погледа му. Всеки можеше да извика подобна обида. Повечето мъже бяха скрили глави в бели тюрбани, а лицата им бяха наполовина забулени от края на плата, предпазващ устните и носовете им от въртящите се рояци мухи и от пясъка, разнасян от повеите на вятъра. Дьо Пайен беше неспокоен. Издигна се пясъчен талаз. Смрадта на камилски и конски изпражнения натегна във въздуха. Наоколо се извисяваха гласовете на всякакви търговци. Тук, в Триполи, евреи и мюсюлмани, католици и православни, франки и сарацини съжителстваха в несигурно примирие из мрачните улички, по шумните пазарища и опалените от слънцето площади. Триполи беше пресечна точка на различни вери и култури, укротени и успокоени от желязната ръка на стария граф, яздещ зад гърбовете им, придружаван от свитата и воините си. Над главите им разкошните жълто-сини знамена на Реймон със сребристите кедри на Ливан се развяваха от вятъра в късната утрин.