Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 23
Пол Дохърти
— Поправете ме, ако греша, но доколкото разбирам, преди четири дена, в навечерието на празника на свети Лъв Велики, абат Стивън не слязъл в църквата на абатството за утренната?
Приорът Кътбърт кимна утвърдително.
— Ти, брат Пердитус, си бил личен прислужник на абат Стивън. Обичайно ли беше за абат Стивън да пропуска от време на време часовете на божествената служба?
— Той често беше много зает, понякога и разсеян — отговори Пердитус. — Когато утрото отмина и абат Стивън не се появи, аз се разтревожих, почуках на вратата му и се опитах да снема резето, но то не поддаде. Тогава отидох и съобщих на приор Кътбърт.
Корбет се върна и положи ръце върху облегалото на креслото си.
— Какво се случи тогава?
Приорът посочи през рамо към вратата.
— Насилихме ключалката. Когато влязохме вътре, абат Стивън седеше в креслото си, леко отпуснат, с глава, наклонена на една страна. Камата беше забита — той посочи — точно над стомаха му. Острието беше потънало почти до дръжката.
— Беше очевидно — заяви брат Елфрик, — че абатът е мъртъв и че е мъртъв от известно време.
— А сигурно ли е, че вратата е била заключена? — попита Корбет.
Той заобиколи и внимателно разгледа вратата. Можеше да види, че скоро са й били поставени нови панти. Дърводелецът също така беше поправил вътрешното резе, както и двете ключалки — горната и долната.
— Разбира се, че е сигурно! — отвърна рязко приорът Кътбърт и се обърна към него в креслото си.
Чувстваше се обиден, че го разпитват като престъпник, докато този кралски служител сновеше с безшумни стъпки из килията на абата, а червенокосият му довереник внимателно записваше всичко, което казва. От време на време Ранулф вдигаше глава. На приора Кътбърт не се нравеше слабата му усмивка, нито тези покрити с тежки клепачи очи, които като че ли му се надсмиваха. Ранулф сякаш не вярваше на нищо, което виждаше или чуваше.
— Продължавайте! — настойчиво се обади Корбет.
— Отнесохме тялото на абата.
— А самата килия?
— На писалището имаше документи, огънят едва гореше. Абат Стивън бе пил малко вино, а на пода, освен кървавото петно…
— Лежеше и това.
Корбет вдигна парче пергамент.
— О, да! — мрачно се усмихна приорът.
— Погледнете! — обърна се Корбет. — Какво означава това колело? Съзрях го на много от книжата на абата.
— То беше просто неговата любима рисунка. Корбет завъртя хартията:
— А тези цитати? И двата са доста неясни. Единият от свети Павел — за това да гледаш сякаш през огледало, и още нещо — за зова на блуждаещите огньове. Другият — Корбет присви очи — е доста прочут и често цитиран: това са думи на римския философ Сенека. „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ — Той ги огледа, а те на свой ред отвърнаха с безизразни погледи. — Това са последните думи, написани от абат Стивън. Очевидно той се е боял от нещо. — Корбет замълча. — Какво е имал предвид с това „виждаме смътно като през огледало“? Докато цитатът от Сенека сякаш подсказва, че е очаквал смъртта?
— Не знам! — рязко отвърна приорът. — Сър Хю, аз не мога да кажа какво е мислил абатът в онази нощ.