Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 20

Сивокосият, невъзмутим брат Гилдас обичаше да остава сам. Наистина, скърбеше дълбоко за смъртта на абат Стивън и щеше да пее заедно с останалите псалмите от заупокойната литургия. И все пак животът продължаваше. Брат Гилдас сега беше зает в собствената си работилница в далечния край на абатството. Масата край него беше отрупана с различни видове камък, чукове, секачи и парчета пергамент. Гилдас си тананикаше под нос един от своите любими псалми. „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми!“

* * *

Брат Гилдас обичаше този псалм: той трябва да е бил написан от някой войник. Нали в него ставаше дума за стража, за Бог избавителя? Брат Гилдас седеше зад високия си пюпитър и потропваше леко с пръсти по гладката му, лъскава повърхност, докато отново проучваше плановете си за новата странноприемница. Сега, след като абат Стивън бе мъртъв, брат Кътбърт сигурно щеше да бъде избран да го замести. Погребалната могила в Кървавата ливада щеше да бъде премахната. Брат Гилдас усети вълнение при мисълта за нови строителни работи. Може би щеше да избере сивия твърд камък от Южен Йоркшър? Или може би щеше да подбере нещо ново — като красивия, медножълт камък от Оксфордшър, използван за градежа на колежи в университетските градове? Гилдас почувства тръпка на разкаяние, притвори очи и зашепна молитва. Не биваше да мисли така! Тялото на абат Стивън още не беше положено в земята. Гилдас взе перото и го подостри. Как бе възможно техният абат да бъде убит при такива зловещи обстоятелства! Гилдас не вярваше, че някой разбойник се е промъкнал при него, въпреки, че присъства, когато разбиха вратата. Нямаше никакви други входове или ходници. Прозорците бяха затворени, а като зидар Гилдас знаеше, че дори и за най-леконогия убиец е невъзможно да се покатери по тези стени. Te бяха отвесни и гладки и по тях нямаше нито цепнатини, нито пропуквания, за които човек да се закачи с пръстите на краката си или да се улови с ръка. Гилдас се питаше дали убиецът е имал нещо общо с онази тайнствена, ухаеща на парфюм фигура, която бе срещал по време на неспокойните си нощни бродения. Той спеше малко, често излизаше да се разходи през нощта и вече два пъти бе виждал тази загадъчна фигура. Бе помислил, че сънува, и за да не изпадне в неловко положение и да се предпази от насмешки, се бе доверил само на брат Хамоу. Заместникът на приора се бе съгласил, че е невъзможно преоблечена като монах жена да броди нощем из абатството. Гилдас навярно се е объркал? Или е сънувал? Както и да е!

Брат Гилдас се огледа из работилницата си. Скоро трябваше да тръгва. Приорът Кътбърт свикваше заседание на съвета. Гилдас бе зърнал за миг онзи висок кралски пратеник при пристигането му, загърнат в тежко пътно наметало със спусната качулка, под която едва се виждаше загадъчното му смугло лице. След като кралят се бе намесил, Корбет без никакво съмнение щеше да се рови из това абатство, докато разкрие истината. Гилдас се смъкна от високия си стол и отиде до една скамейка. Подтикнат от някакво странно чувство, той се загледа в една картина на отсрещната стена, подарък от местен търговец. Бе рисувана върху дърво и изобразяваше Смъртта, застанала пред някаква къща, да чука на вратата. Смъртта беше облечена като рицар, едната й ръка стискаше дръжката на меча, а другата яростно блъскаше по вратата, сякаш решена да прибере душата вътре в къщата. Брат Гилдас не можеше да знае, но Смъртта бе наблизо, и преследваше собствената му душа.