Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 92

— Нещо друго?

— Намерили са копчето ти…

— О, да! Чудех се…

— И тези камъчета. Открих ги по дрехите на просяците.

— Знаех, че си открил нещо — прекъсна го Норис. — Затова те последвах тук…

— Ще ти направя едно предложение — прекъсна го Корбет, защото Ранулф беше още далеч.

Очите на Норис се разшириха.

— В коридора зад теб — продължи Корбет — стои моят прислужник Ранулф-ат-Нюгейт. Преди да стане писар, той беше разбойник. Може да отключи всяка ключалка и се движи безшумно като призрак.

Норис поклати глава, но усмивката му замръзна, когато чу звука от зареждане на арбалет зад себе си.

— Свали меча — каза меко Корбет — и ще бъдеш съден от кралските съдии.

— Мога да те убия. — Норис се усмихваше, но погледът му нервно шареше.

Корбет бавно вдигна ръка и я притисна към острието на меча. Успокои се — беше доста тъпо.

— Можеш да приемеш предложението ми — продължи той.

Но Норис беше погълнат от мисълта за присъствието на Ранулф зад гърба си.

— Или Ранулф ще те убие.

С рязко движение Корбет изби меча встрани и се претърколи напред. Норис се изправи рязко. Фигурата на Ранулф се очерта на фона на светлината от факлата. Корбет чу свистенето на стрелата, Норис залитна, изпусна меча си и хвана стрелата, която се показваше от гърдите му. На лицето му още беше изписано учудване, когато Ранулф го хвана за косата, оголи шията му и с бързо движение преряза гърлото му. После го пусна на земята и клекна до Корбет. Писарят затвори очи и се дръпна към стената, дишайки дълбоко, за да успокои забързания ритъм на сърцето си.

— Дойдох колкото се може по-бързо — усмихна се Ранулф. — Ключалката беше ръждясала и стегната, отне ми доста време. — Той помогна на Корбет да се изправи. — Знаеш ли какво бих направил, сър? Бих се махнал от това проклето място. — Той подритна трупа на Норис с ботуша си. — Бих препуснал като стрела към Уудсток, за да взема кралска заповед и да арестувам всички в общежитието и колежа, докато не приключа с разследването си.

Корбет леко го отблъсна и се облегна на стената.

Тук е като в кошмар, помисли си той, докато се оглеждаше. Тъмни, хлъзгави коридори, мъждива светлина от свещи, окървавен труп на убиец. Така ли щеше да свърши всичко? Ами ако някой ден Ранулф не се появи? Или ако срещне убиец, който убива тихо и бързо, без да се хвали с подвизите си? Корбет вдигна камата си и я прибра в канията. Ранулф отри меча си в елека на Норис, вдигна арбалета и помогна на Корбет по коридора. В подножието на стълбите писарят спря. Беше се поуспокоил, но му беше много студено.

— Ти си прав — прошепна той. — Стегни багажа ни, Ранулф. Ще се махнем оттук и ще отидем във „Веселите момичета“. Наеми стая, но не казвай на никого къде сме отседнали. — Той се качи по стъпалата и отвори вратата. — Няма да се върна в онази стая.

Известно време Корбет седя на една пейка, скрил лице в ръцете си. Някакъв прислужник го попита наред ли е всичко и дали знае къде е мастър Норис.

Корбет вдигна глава, мъжът зърна бледото му, гневно лице и побърза да се отдалечи. Ранулф слезе, преметнал през рамо дисагите им. Излязоха на улицата. Корбет имаше чувство, че сънува. Позволи на прислужника си да го преведе по улиците, отблъсквайки нахалните просяци. Веднъж трябваше да спре, защото от шума и миризмата му се зави свят. Но когато стигнаха до хана, той се беше овладял. Все още измръзнал и уморен, той седна пред слабия огън в пивницата, докато Ранулф нае стая и поръча фазан в сос от скариди. Прислужникът му мълча през цялото време, докато Корбет хапваше едва-едва, пиеше вино и му разказваше случилото се с Норис.