Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 9

— Имаш и други писари — отвърна Хю. — Господарю, не мога да тръгна с теб на поход. Още сънувам кошмари — земя в море от пламъци, градове, огласени от писъци на жени и деца.

Корбет беше решил да играе по правилата на краля и очите на Едуард светнаха от удоволствие.

— Войната в Шотландия свърши, Хю. Уолъс е пленен. Шотландските благородници искат мир. Не искам да ходиш в Шотландия, искам да отидеш в Оксфорд. — Кралят се обърна и погледна към дьо Варен и дьо Лейси, които продължаваха да се закачат с Мейв. — Чу ли новината?

— Да — отвърна Корбет. — Миналата седмица един пътуващ търговец мина оттук. Продаваше пергамент. Говориш за намерените трупове, нали? И за предателските прокламации от онзи, който нарича себе си Звънаря?

— Просяци — прекъсна го кралят. — Горките нещастници. Много от тях се събират при болницата „Сейнт Осит“, близо до Карфакс. Четирима бяха открити обезглавени, а главите им висяха като гнили ябълки по дърветата.

— В самия град?

— Извън него. Понякога на север, понякога на запад.

— Защо някой би убил просяк? — попита Корбет.

Той забеляза, че по покана на Мейв Ранулф се качи на подиума и отново се помоли наум. Ранулф обичаше да дразни дьо Варен, а старият граф не се славеше нито с красота, нито с търпение.

— Не знам — отвърна Едуард. — Макар че последният беше Адам Брейкспиър. Помниш ли Адам, Хю?

Кралят подкани с жест Корбет да седнат на една пейка. Писарят си спомни слабия мъж със светлокестенява коса и загоряло лице. Отличен войник, Брейкспиър ги беше придружавал в Уелс. Веднъж, когато неуловимите уелсци ги бяха вкарали в засада, Брейкспиър беше измъкнал Корбет от едно вонящо блато сред дъжд от стрели.

— Адам беше истински войник. — Корбет се заигра с пръстена си. — Беше един от любимците ти. Дори се носеше слух, че се каниш да го посветиш в рицарство.

— Когато армията от Уелс беше разпусната — отвърна Едуард, — Адам се върна у дома си. Проиграл всичко, което имаше на комар. Пътувал насам-натам, защото нямал земя, докато не се разболял. Тогава писал до канцеларията за помощ. Когато петицията му стигна до мен, Брейкспиър беше мъртъв. Третият труп, който намериха край Оксфорд, беше неговият.

— Ами Звънарят? — попита Корбет.

Чертите на Едуард се изопнаха.

— Да, Звънарят. — Кралят оголи зъби като ръмжащо куче. — Писател е той, нашият Звънар. Разпространява прокламации и писма от „Спароу Хол“, пробужда призрака на Монфор. — Едуард повиши глас и веселото бърборене в залата замлъкна.

Корбет бавно отстъпи, докато кралят се потапяше в собствения си кошмар.

— Дьо Монфор! Дьо Монфор! — Едуард удари с юмрук по масата. — Винаги проклетият дьо Монфор! Той е мъртъв! Не разбират ли това? Победих го при Ийвшъм, Хю. Разбих армията му на пух и прах. Видях го да умира. — На устните на краля се беше появила пяна. — Той дори не е погребан! Нищо не остана от него! — Едуард обърна кървясалите си очи към Хю. — Аз го убих, Корбет! И него, и цялата му армия от предатели! Насякох тялото му на парчета и нахраних кучетата с тях. А сега негодникът отново се връща. — Той извади руло пергамент и го подхвърли на Корбет. — Заплаших „Спароу Хол“ — продължи кралят, — че ако не сложат в ред делата си, аз лично ще ги затворя. Изпратих писмо до Копсейл, декана на колежа. Той умря в леглото си. Писах същото и на Ашъм, библиотекар и архивар, и той беше убит. Ще изгоря това проклето място! — изруга кралят.