Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 44

Корбет седеше с наведена глава. Как беше възможно да се случи това! Той затвори очи. „Мисли! Мисли! Защо Лангтън носеше писмо, адресирано до мен в кесията си? Ако не беше умрял, щеше ли да ми го даде и щеше ли да може да ми каже кой го е написал? Звънарят е поел огромен риск. Какво щеше да стане, ако Лангтън внезапно ми го беше подал по време на вечерята или след това? И как отровителят е знаел в коя чаша да сложи отровата?“ Отново се огледа. Трупът на Лангтън вече беше изнесен. Останалите го гледаха странно.

— Сър Хю — обади се лейди Матилда, — стана късно, всички сме изморени.

Корбет се изправи, опитвайки се да прикрие объркването и страха си от заплахите на Звънаря.

— Сега нищо не можем да направим — каза той. — Достатъчно преживяхме за днес.

— Бих искала да поговоря с теб, преди да си тръгнеш — каза лейди Матилда. — Сър Хю, в името на светлата памет на моя брат, основателя на този колеж — тя остро погледна Трипъм, — настоявам да говоря с теб.

Заместник-деканът сякаш се канеше да възрази, но вместо това гневно разпери ръце и излезе от стаята. Останалите го последваха. Лейди Матилда помоли Ранулф и Малтоут да излязат навън, заедно с мастър Мот. После затвори и залости вратата след тях и се върна при Корбет. Седна на масата и му направи знак да отиде при нея.

— Тук не могат да ни чуят — прошепна тя и се приведе към него. — Сър Хю, сигурно са ти казали, че кралят има шпионин в „Спароу Хол“.

Корбет се втренчи в нея.

— Някой, който му докладва какво става тук. — Лейди Матилда подръпна ръкавите на роклята си. — Аз съм този шпионин, сър Хю. Брат ми беше предан на краля във война и в мир. Този колеж — тя леко повиши глас и на бузите й се появиха гневни червени петна, — това място беше съградено, за да се учат хората, а сега е станало за смях!

— Кралят ли те помоли да му изпращаш сведения? — попита Корбет.

Жълтеникавото лице на лейди Матилда се отпусна, макар очите й още да блестяха от гняв.

— Не, аз си предложих услугите, сър Хю. Знаеш ли моята история? Когато бях млада, въртях рицарите на малкия си пръст. — Лицето й се смекчи. — Навремето, Корбет, бях красавица. Мъжете се молеха да целунат тази костелива и сбръчкана ръка. Кралските рицари често носеха моите цветове на турнирите. — Тя се усмихна и лицето й придоби дяволито изражение. — Дори Едуард Дългокракия се опитваше да ме вкара в леглото си. Аз му бях вярна поданица — добави тя сухо и сплете отрупаните си с пръстени ръце. — Това бяха хубави дни, Корбет. Дни на война, на маршируващи армии и развети знамена, на шпиони и предатели. Ако дьо Монфор беше спечелил, друг крал щеше да се възкачи на престола в Уестминстър и хора като мен и брат ми щяха да отидат в тъмницата. Чувал ли си тази история?

Корбет поклати глава, очарован от изразителния глас на тази стара, но запазила духа си жена.

— В разгара на битката при Ийвшъм, петима от рицарите на дьо Монфор се опитали да стигнат до краля и да го убият. Повалили телохранителя му и били на път да го сторят, но моят брат Хенри бил там. — Тя повдигна глава, в очите й блестяха сълзи. — Кралят казва, че стоял непоклатим като скала; краката му били вкоренени като дъбове в земята, големият му боен меч свистял като вихрушка и онези петима рицари така и не стигнали до краля. Брат ми ги убил всички. Същата нощ в палатката си Едуард тържествено се заклел. — Тя затвори очи и развълнувано произнесе: — „Давам тържествена клетва и никога няма да я престъпя“, казал той с ръка на реликва с образа на Едуард Изповедника. „Когато Хенри Браос или някой от неговото семейство имат нужда от моята помощ, ще я получат.“ — Лейди Матилда отвори очи. — Брат ми не се е сражавал срещу дьо Монфор — продължи тя, — за да види своето начинание тук, провалено от надути студентчета. Затова, Корбет, аз предложих услугите си на краля.