Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 30

Корбет, Ранулф и Малтоут тръгнаха по страничната улица към задния двор, чийто калдъръм беше потънал в кал. Тук се намираха конюшните, ковачницата и складовете. Студенти в разнообразно облекло стояха на отворените врати. Един коняр се приближи и взе конете им. Когато Корбет слезе от коня, студентите започнаха да ги оглеждат с любопитство, събираха се на групички, шепнеха и сочеха. Тухла профуча в опасна близост до главите им и глас с уелски акцент изкрещя:

— Кралските копои пристигнаха!

Ръката на Ранулф посегна към ножа и дворът притихна. Заприиждаха още студенти. Висок, набит младеж бавно отметна буйната коса от червендалестото си лице и се спусна към тях. Беше облечен в дрехи на обикновен гражданин — тесен панталон, меки кожени ботуши и бяла батистена риза, покрита с роба, която стигаше точно до изпъкналата подплънка в предницата на панталоните му. На кръста му имаше широк кожен колан, от който висяха меч и кама, промушени в халки. Докато вървеше, след него се събра тълпа.

Конярят набързо отведе конете, докато студентите обкръжиха Корбет и спътниците му.

— Хубав ден — обяви Корбет, отмятайки наметката, за да се види мечът му. — Не е ли редно да сте на лекции? Или, както е казал безсмъртният Аристотел: „Да търсите истината и да я използвате за добро“.

Водачът на студентите спря объркан. Щеше му се да отвърне също така остроумно. Корбет му се закани с пръст.

— Май си зарязал учебниците?

— Точно така — отвърна небрежно младежът. В гласа му се долавяше лек уелски акцент. — Животът в колежа се обърква от идването и заминаването на любопитни кралски писари.

— В такъв случай — обади се Ранулф и пристъпи напред — можеш да ни придружиш в Уудсток, за да обсъдим този проблем пред негово величество краля.

— Едуард Английски не ме интересува — отвърна студентът, усмихвайки се през рамо на спътниците си. — Признаваме единствено самовластните принцове на Уелс, Люелин и Дейвид.

— Това е измяна — отвърна Ранулф.

Водачът отново пристъпи напред.

— Казвам се Дейвид-ап-Томас — заяви той враждебно. — Какво има, писарю, не харесваш ли уелсците?

— Напротив — отвърна Корбет, слагайки ръка на рамото на Ранулф, за да го възпре. — Моята съпруга е лейди Мейв-ап-Люелин. Чичо й Морган ми е роднина. Да, бих се срещу уелсците, но те бяха смели воини, а не нагли побойници.

Студентът ги погледна изненадан.

— А сега — продължи Корбет — или се махни от пътя ми, сър…

— Остави го, Ап Томас! — прозвуча глас.

Ричард Норис си проби път сред тълпата. Студентите се разпръснаха не заради пристигането му, а заради думите на Корбет, че е сроден с едно от най-видните семейства от Южен Уелс. Докато ги водеше през двора към салона на долния етаж на общежитието, Норис се извиняваше. Коридорът беше доста мръсен, белосаните му стени бяха покрити с петна, но самият салон беше уютен. Подът от пясъчник беше добре измит, по стените висяха гоблени, щитове и оръжия. Норис ги покани да седнат край една маса и щракна с пръсти на прислужника да донесе чаши бяло вино и поднос захаросани бадеми.