Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 27
Пол Дохърти
Хамъл се обърна и отдръпна платното. Корбет примигна, Ранулф изруга, а Малтоут повърна в ъгъла. Трупът на Сенекс беше сивкавобял като корема на развалена риба, но главата, отделена от окървавения врат и поставена под една от ръцете, придаваше зловещ вид на сцената.
— Още не съм я зашил — обясни весело Хамъл. — Винаги го правя.
Сега и Бълок вдигна ръка към устата си и се обърна.
— Гледай този път да го направиш, както трябва — изсумтя той. — Миналия път беше толкова пиян, че я заши обратно!
Корбет погледна към прерязания врат и тъмната спечена кръв по него и заключи, че главата е била отсечена със силен удар на остра брадва.
— Покрий го! — нареди той.
Хамъл се подчини.
— Какво е имало в ръката му?
Лечителят посочи към края на масата. Приближил свещта към трупа, Корбет внимателно разгледа прашните камъчета, после взе месинговото копче, върху което ясно се виждаше изображението на врабче.
— Мога ли да го задържа? — попита той.
Бълок даде съгласието си. Корбет огледа ръцете на Сенекс — студените напукани пръсти и мръсните неравни нокти. Забеляза, че дланта на дясната ръка беше много по-мръсна от тази на лявата. После прегледа коленете и отбеляза колко са изцапани.
— Сигурно е бил коленичил — обясни писарят. — Убиецът е стоял над него. Замахнал е назад с брадвата и вероятно тогава копчето му е паднало. Горкият Сенекс го е напипал, точно когато брадвата му е отсякла главата. — Корбет прибра копчето в кесията си. — Хайде, шерифе, видях достатъчно.
Напуснаха помещението. Малтоут се беше овладял, макар лицето му все още да беше смъртно бледо. Върнаха се отново в двора на замъка. Сержантът, който беше посрещнал Корбет, ги чакаше.
— Имаш още посетители, сър Уолтър. Заместник-деканът на Спароу Хол мастър Трипъм и още няколко души са дошли за трупа на Пасърел. — Войникът посочи каруцата, спряна до портата.
— Къде са те?
— Поканих ги в къщичката на вратаря.
Сър Уолтър потри очи.
— Да вървим, сър Хю.
Трима души ги очакваха. Мастър Алфред Трипъм, заместник-деканът, седеше на една пейка и не си направи труда да стане, когато шерифът и Корбет влязоха в стаята. Беше висок и имаше сурово, гладко избръснато лице, под гъста сребристосива коса. Около тънките му устни се врязваха дълбоки бръчки. Беше облечен в скъпа тъмносиня роба, а върху качулката и наметката му бяха избродирани със сребърна нишка символите на положението му. Лейди Матилда Браос седеше на стола на шерифа. Беше ниска и набита, около металносивата й коса и сбръчканото лице беше надиплен плътен воал. Сива наметка скриваше тъмночервената рокля, закопчана високо на шията. Имаше блестящи очи, но под тях се виждаха тъмни сенки, а капризната извивка на устните придаваше на лицето й ехиден и арогантен вид. Ричард Норис, който ги представи, беше далеч по-млад и приятен човек — с кръгло лице, добре оформени мустаци и брада и червеникава коса, изпъстрена със сиви кичури. Ръкостискането му беше здраво и изглежда гореше от желание да се хареса.
— Чакахме тук — обяви той с мелодичен глас, — защото разбрахме, че скоро ще се върнеш, сър Уолтър. Но ако знаех, че имаш толкова важни посетители… — Яркосините очи на Норис примигнаха. Той облиза устни, сякаш внимателно подбираше думите си.