Читать «Звънарят от Оксфорд» онлайн - страница 104

— Мастър Епълстън не се е самоубил — заяви Корбет. — Ще ти кажа какво е станало, Ранулф. Късно снощи някой е дошъл тук. Било е приятелско посещение — може би е донесъл кана вино. Който и да е бил, напълнил е чашата на Епълстън не само с вино, но и със силно приспивателно. Епълстън заспал и тогава убиецът, нашият Звънар, взел възглавницата, сложил я върху лицето на Епълстън и го удушил — затова вратата е била заключена, когато Гранвъл е дошъл да изпълни задълженията си.

Тринадесета глава

Корбет каза на Ранулф да си мълчи, докато слизаха по стълбите. Бълок беше седнал в салона с Трипъм и лейди Матилда, а мастър Мот стоеше като призрак зад нея. Чърчли и Барнет седяха отделно до прозореца, сближили глави.

— Е? — попита Бълок и се изправи.

— Мастър Лионард Епълстън не е бил Звънарят — каза Корбет, — нито пък се е самоубил. Няма да ви дам доказателства за това. — Той поглади книгата, която беше открил в стаята на Епълстън. — Късно снощи някой е дошъл, убил е горкия човечец и се е постарал да представи нещата така, сякаш той е бил Звънарят. — Огледа събралите се и добави. — „Спароу Хол“ е истинско гнездо на убийци.

— Възразявам! — изблея Трипъм от мястото си до лейди Матилда. — Сър Хю, протестирам срещу подобно определение. Не може да обвиняваш всички в „Спароу Хол“ заради извратените убийства на мастър Норис…

— Който вече не може да убива — прекъсна го Бълок. — Тялото му е изложено на Карфакс.

— Кралят го назначи — каза Чърчли. — А и той нямаше пряка връзка с колежа.

— Защо е бил убит Епълстън? — попита Барнет.

— Защото Звънарят е уплашен — отвърна Корбет. — Очевидно усеща, че мрежата се затяга. Епълстън беше подходяща изкупителна жертва. Открих тази книга в стаята му, което ме кара да се чудя дали не е бил убит, защото е заподозрял убиеца си. За съжаление никога няма да узнаем това.

— Като стана дума за книги — намеси се Трипъм, който се стремеше да подчертае авторитета си, — твоят прислужник, сър Хю, взе „Изповеди“-те на Свети Августин…

— Епълстън ми разреши да я заема — отвърна Ранулф.

— Но той е мъртъв и ние си искаме книгата.

— А сега какво? — попита лейди Матилда от мястото си, където бродираше.

— Първо ще ви задам няколко въпроса — отвърна Корбет. — Мастър Трипъм, бил ли си в стаята на Епълстън снощи?

— Да, той беше разстроен от начина, по който войниците на сър Уолтър се бяха държали с него.

— И си му занесъл настойка от лайка?

— Да, за раната на устата му.

Корбет се загледа в релефните образи на врабчета от двете страни на огнището, а после погледна към Бълок, който вече не беше толкова многословен.

— Ами ти, мастър Уолтър?

— Отидох да му се извиня заради хората си.

— И приятелска ли беше срещата ви?

Бълок отвори уста, за да отговори.

— Истината! — предупреди го Корбет!

— Изобщо не беше приятелска — призна Бълок. — Отначало Епълстън ме обвини, че съм грубиян, че се наслаждавам на притесненията на преподавателите и студентите от „Спароу Хол“. Казах му да не става глупав. Тъкмо се канех да тръгна, когато ме нарече и предател: видял името ми между последователите на дьо Монфор. Казах му, че е твърде млад и глупав, за да съди по-възрастните. — Бълок сви рамене. — После си тръгнах. — Шерифът седна на един стол. — Защо — тъжно попита той — духът на дьо Монфор не ни остави на мира? — После вдигна поглед. — Сър Хю, какво ще стане сега? Не мога вечно да прикривам „Спароу Хол“. Кралят трябва да научи. — В гласа му се промъкна злорадство. — Той ще нареди преподавателите да бъдат разпуснати и колежът затворен.