Читать «Ангелът на смъртта» онлайн - страница 8

— В името на Бога! — беше измърморил той. — Трябва ли един Дьо Монфор да ми казва кога и откъде да си вземам парите? Няма да забравя обидата, която ми нанесе Уинчълси. Не приемам леко подобни постъпки.

Когато се ядосаше, Едуард ставаше много отмъстителен, както бе доказало опожаряването на Берик. Самият Корбет дължеше много на краля. Той се бе издигнал до главен писар в съда с добро заплащане, две хубави къщи в града и имение с плодородна земя и пасбища, близо до Луис, в Съсекс. Въпреки това винаги бе предпазлив с краля, защото след смъртта на любимата му Елинор настроенията му се сменяха рязко като морските ветрове и помитаха всичко по пътя си. Гневът на Едуард поразяваше дори именитите благородници, които биха посмели да му се опълчат.

Внезапно Корбет бе откъснат от мислите си. Молитвата преди причастието беше свършила; следваше целувката на мира, преди всички да се причестят. Дьо Монфор, облечен великолепно във пурпур и злато, слезе по стъпалата на олтара до краля, поклони се, сложи леко ръце на раменете му и го целуна по двете бузи.

— Pax Domini sit semper vobiscum.

— Et cum spiritu tuo — прошепна кралят.

После Дьо Монфор, блестящ в богатите си одежди и къпещ се в собственото си самодоволство, се върна до олтара, където продължи литургията.

Хорът изпя Agnus Dei, наблягайки на „miserere nobis“ и звукът от пеенето постепенно заглъхна, изгубен под високия купол на катедралата. Корбет се отпусна: музиката го успокояваше. Нямаше смисъл да се тревожи и той започна да се подготвя за причастието. Камбаните зазвъняха. Корбет погледна към Ранулф, за да се увери, че на лицето му е изписано подходящото набожно изражение. Службата бе прекъсната за малко, докато раздаваха причастието, свещениците се скупчиха около олтара, после потирът започна да се предава от ръка на ръка. Корбет видя как Дьо Монфор се обърна, за да вдигне причастието пред останалото паство.

— Ecce Agnus Dei, qui tollit peccata mundi. Ето Агнецът Божи, който пое върху себе си греховете на света.

Внезапно Дьо Монфор замръзна и подносът се изплъзна от ръката му, посипвайки нафората като снежинки върху стъпалата на олтара Ръката на свещеника се вдигна и посочи към краля, костеливото му лице изглеждаше мъртвешко, с изопната кожа и изцъклени очи. Корбет стана и ръката му потърси ножа под наметката. Устата на Дьо Монфор се отваряше и затваряше като на риба на сухо, със силен вик той падна по очи надолу по стълбите и главата му шумно се удари в камъка. За няколко мига се възцари пълна тишина, изместена от ужас. Няколко рицари от свитата на краля затичаха към него, пробивайки си път през тълпата, оглеждайки се дали Дьо Монфор не е бил повален от тайнствен убиец. Чуха се викове, писъци. Корбет видя сър Фулк Басет, млад рицар от свитата на Едуард, да коленичи до неподвижното тяло на Дьо Монфор. Той го погледна бегло, обърна се и извика към краля.