Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 84

— Твоята религия — отвърна му тя — е важна за теб, такава е и моята за мен. По-стара е от християнството, изповядвали са я по тези земи, дори и преди да пристигнат римляните, но църквата я е унищожила.

— А как обясняваш предателството? — попита Корбет.

Алис сви рамене.

— Крал Едуард трябва да умре. Прегази уелсците и нанесе големи поражения на старата религия. Коли и беси и тук, както го е правил в Палестина. Мразен е за убийството на Дьо Монфор и разгрома на бунтовниците тук в Лондон! Заслужава да умре! И щеше умре, когато влезе в града. Опитен стрелец щеше изпрати към него смъртоносна стрела от върха на „Сейнт Мери-ле-Боу“. После щяхме да грабнем оръжията, които събрахме близо до църквата и да се вдигнем на бунт.

Алис почти се усмихна.

— Бяхме на косъм от успеха, но ни провали Дъкет и глупавото убийство на Крепин. Не скърбяхме за Крепин, макар да беше един от нас, но смъртта му ни създаде грижи. Трябваше да убием Дъкет. Знаехме, че подозира за истинските ни цели и може да размени догадките си срещу помилване за убийството на Крепин. Може и нарочно да е избрал „Сейнт Мери-ле-Боу“, за да привлече вниманието на властите. Белът беше член на „Пентаграма“, в гробището в църковния двор криехме оръжията. Савел, кралският шпионин, разбра това и умря. Затова не можехме да оставим жив Дъкет! Представляваше заплаха за нас!

— Ами аз? — попита Корбет.

Алис отклони погледа си.

— Всъщност не знам — гласът й притихна дотам, че едва я чуваше. — Като член на „Пентаграма“, всъщност като Водач, исках да умреш, но след като присъдата ти беше определена, аз, като човек, се тревожех и всеки път, когато се измъкваше невредим, оставах толкова, толкова облекчена. „Пентаграма“ реши, че трябва да умреш, не аз. Опитахме два пъти на Темз Стрийт, после те причакахме пред „Сейнт Катрин“, но момчето беше подранило, трябваше да умре и тялото му насъбра тълпа. Когато задържаха Белът, знаехме, че ще идеш до къщата му. Но ти всеки път оцеляваше. Решихме, че си служиш с магии и ни се искаше да станеш един от нас.

— Лъжеш! — почти извика Корбет. — Някой ти е давал сведения къде и какво правя! Кой е?

Алис махна с ръка и Корбет се приближи, тя прошепна няколко думи в ухото му. Корбет се взря в очите й, усмихна се студено и се отдръпна. Можеше да му ги каже и открито, но като се приближи до нея, усети меките й устни близо до лицето си, вдъхна аромата на косата и тялото й и разбра, че все още може да погуби душата си в тази нежна и смъртоносна клопка.

Корбет поклати глава и разрови тревата с върха на ботуша си.

— Останалото така ли е, както го описах? — попита той.

— Да — Алис се усмихна сдържано, като момиченце, заловено да върши нещо нередно, което си признава, че е сгрешило.

— Ами другите? — разпитваше Корбет.

Тя му хвърли навъсен поглед, усмивката беше изчезнала.

— Ще се наложи твоят крал сам да ги залови, мастър писарю — грубо му каза тя.