Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 59

— Дали, мастър писарю? — дрезгаво продума Гизар. — Крепин заслужаваше сполетялата го участ, но Дъкет? Да се самоубие? — поклати глава. — Никога! — изрече с твърда убеденост.

— Това ли е всичко? — попита спокойно Корбет. Златарят отново поклати глава и с поглед помоли писаря да си тръгва.

Корбет се върна в жилището си късно и видя, че Ранулф също се е прибрал, изтощен и мръсен. Спеше дълбоко на пода, увит в плаща му. Остави го да поспи и сам се изтегна на леглото, обзет от мисли за красивото голо тяло на Алис, за дългата й черна коса, която я обгръщаше като воал. Да можеше само да разбере тревогата в сърцето си и да се успокои. Корбет чу как Ранулф се размърда, спусна крака от леглото си и го разтърси, за да го събуди.

Момчето се прозя и пробуди. Протегна глава, докато се взираше в Корбет с подпухналите си, сънливи очи.

— Мастър Корбет — той пак се прозя, протегна се и се разтърси, за да се събуди съвсем и повтори, — мастър Корбет, трябва да внимаваш. Не трябва да излизаш сам, както си направил днес.

Корбет го погледна.

— Кажи ми защо, Ранулф! Веднага!

— Чувал ли си за „Пентаграма“? — попита го Ранулф.

— Не. Нищо не знам, освен рисунката, която ми донесе вчера от къщата на Крепин. Защо?

— И аз самият не знам много — отвърна Ранулф — само, че е тайно общество тук в Лондон, замесено в разни, ъъ… ъ…

— Изкуства? Магии? — нетърпеливо го прекъсна Корбет.

— Да, така де. Тук в Лондон ги имало много такива. Обикновено били просто разни глупаци, но това било различно. Много потайно. С голяма власт. Подчинявали се на някакъв човек, когото наричат „Водача“ — Ранулф гледаше със съжаление към Корбет.

— Тъкмо те са те набелязали. Наемниците, които за малко не са ти светили маслото онази вечер, са били наети от тях. Излязъл си късметлия. И понеже не само си се измъкнал, ами и си очистил един от тях, са започнали много да се интересуват от теб, как ги казваш, прес… братство, престъп…

— Престъпното братство! — нетърпеливо го прекъсна Корбет.

— Да, пре… престъпното. Както и да е, като нищо може пак да опитат.

Ранулф изпитателно гледаше господаря си, като очакваше да го види уплашен, дори ужасен и тайно се възхити на самообладанието му. Ранулф изобщо не се самозалъгваше какво би направил на мястото на Корбет — щеше светкавично да се запъти към пристанището, за да отпътува още по-светкавично за чужбина.

Хладнокръвието на Корбет обаче беше само привидно. Страхуваше се, дори повече отколкото по време на най-ожесточените боеве в Уелс. Тук, в Лондон, го дебнеха убийци и всеки миг можеха отново да го нападнат. Погледна към Ранулф.

— А другата задача? — попита той.

— Тя беше доста по-лесна — отвърна Ранулф. — Места като тези, за които питаш, има доста, повечето са извън града. Открих няколко, но само едно, на което е ходел и Дъкет. Явно е имал слабост към момчета и възлюбеният му си изкарва прехраната там. Довечера ли ще отидем?

Корбет поклати глава.

— Не, продължавай да спиш — нареди той уморено. Изгаси свещта и се уви в плаща си като изплашено хлапе, погълнат от мисли за заобиколилите го кошмари.