Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 57

Ранулф, почервенял и останал без дъх, се извини и като остави провизиите, които носеше, в края на леглото на Корбет, се строполи до отсрещната страна, за да се отмори.

Корбет го наблюдаваше известно време.

— Успя ли? — попита го най-накрая.

Ранулф кимна.

— Да, вмъкнах се в къщите и на Дъкет, и на Крепин. Бяха празни и двете, всичко беше изнесено, ако не от изпълнителите на завещанията, то от крадци, които винаги си набелязват подобни къщи и единственото, което открих в къщата на Крепин, е това.

Ранулф извади от кесията си окъсано, пожълтяло парче пергамент и го подаде на Корбет, който внимателно го разгледа. Рисунката беше доста ясна — просто, грубо нарисуван пентаграм под дъга с дата, каквато се слагаше в края на писмата „30 април 1283 г.“ Имаше почти година от тогава. Корбет хвърли зад себе си парчето пергамент.

— Няма ли друго?

— Не — погледна го Ранулф. — Рискувах кожата си, като се вмъкнах в двете къщи. И за какво? За едно мръсно парче пергамент, което ти веднага изхвърли!

Корбет се усмихна.

— Напротив, благодарен съм ти. Дръж — подаде няколко монети на момчето. — Вземи си нещо за ядене, но междувременно искам да свършиш още нещо за мен.

Вдигна ръка, за да възпре очакваното възражение на Ранулф.

— Не е толкова опасно като предишното, но е много по-важно. Каза ми, че познаваш престъпния свят, нали? — улови объркания поглед на Ранулф и поясни: — Престъпниците в тоя град.

Ранулф кимна, като предпазливо наблюдаваше странния писар.

— Добре — продължи Корбет, — тогава искам да откриеш две неща. Първо: преди няколко вечери двама наемни убийци се опитаха да ме премахнат недалеч от тук. Не са разбойници, нито обикновени улични побойници, а както казах — нарочно наети и обучени убийци. Искам да откриеш, кой и защо ги е наел. Второ, млади ми приятелю — Корбет погледна към Ранулф, — ако ме привличаха, а със сигурност не е така, но все пак, ако ме привличаха млади мъже и момчета, къде в този град бих отишъл?

Корбет наблюдаваше безмълвното изумление и изплашеното изражение на лицето на Ранулф.

— Не се притеснявай — кротко каза Корбет, — нямам такива наклонности, а и дори да имах, пак нямаше от какво да се притесняваш!

— Не съм притеснен — почти извика Ранулф. — Изплашен съм. Какво ще ми се случи, ако ме заловят на такова място? Ако църквата не ме прати на кладата, приятелите ми ще го направят, а и не искам да стана за посмешище навсякъде из града!

Той гледаше гневно Корбет, който му се усмихваше лъчезарно.

— Ранулф, имам ти доверие — той погледна към вратата, — а сега по-добре тръгвай.

Макар да се намръщи, момчето стана и се затътри към вратата.

— Освен това, Ранулф — каза Корбет, — какво правиш, когато се вмъкваш в някоя къща? Бос ли се събуваш?

Влезлият в правия път крадец се ухили.

— Нищичко не разбираш от някои работи — отвърна му той. — Носим парцали на краката си. Увиваме ги около ботушите. Всички го знаят!

— Без мен — усмихна се Корбет. — Добре, тръгвай вече!

Ранулф внимателно заслиза по стълбите, проклинайки и ругаейки, докато тайно се чудеше на странните привички на мастър Корбет. Зад себе си дочу тихите звуци на флейтата. Нежни и скръбни, те разказваха за отминали, изгубени или разбити мечти.