Читать «Каменните убежища» онлайн - страница 6

— Дай му пак да помирише ръката ти.

Джохаран доближи ръката си до муцуната на вълка и очите му отново се ококориха от изненада.

— Той ме близна! — възкликна, без да знае какво да очаква — добро или лошо. После видя как Вълчо близна и лицето на Айла, което явно й беше много приятно.

— Браво, Вълчо, добре се държа. — Жената се усмихна и го погали. После се изправи и се потупа по раменете. Вълкът скочи, сложи лапите си на мястото, което тя му посочи, и я близна по врата. После захапа много нежно и внимателно брадичката й, като изръмжа от удоволствие.

Джондалар видя как Джохаран и останалите зяпнаха от изненада и осъзна колко страшен всъщност им изглежда този акт на вълчата привързаност, тъй като не го разбираха. Брат му го изгледа със смесица от уплаха и изумление.

— Какво прави с нея?

— Сигурен ли си, че не е опасно? — попита в същия миг Фолара. Не можеше повече да стои спокойно. Другите хора също се размърдаха нерешително.

Джондалар се усмихна:

— Да, на Айла нищо й няма. Той я обича и никога не би я наранил. Така вълците показват чувствата и привързаността си. И на мен ми отне известно време, докато свикна. Познавам този вълк, откакто беше малко пухкаво зверче.

— Това не е зверче, а голям вълк! И то е най-огромният вълк, който някога съм виждал! — възкликна Джохаран. — Можеше да й прегризе гърлото.

— Да, можеше. Виждал съм го да прегризва гърлото на една жена… която се опита да убие Айла — отговори Джондалар. — Вълчо я пази.

Наблюдаващите сцената зеландонийци въздъхнаха от облекчение, когато вълкът отново застана на четири лапи до нея, с отворена уста, увиснал отстрани език и оголени зъби. Джондалар смяташе, че така вълците се усмихват, сякаш Вълчо беше доволен от себе си.

— Той постоянно ли прави така? — попита Фолара. — Вълците често нападат слабите и невръстните.

При споменаването на децата по лицата на стоящите около тях хора мигом плъзна сянката на тревогата.

— Вълчо обича децата — отговори веднага Айла — и ги закриля. Особено най-малките и най-слабите. Той беше отгледан заедно с деца в Лъвския бивак.

— В Огнището на лъва имаше едно много болнаво и слабо момче — добави Джондалар. — Трябваше да ги видите как си играеха заедно. Вълчо беше винаги много внимателен с него.

— Това животно е много необикновено — намеси се друг мъж. — Трудно е за вярване, че един вълк може да се държи така… сякаш не е вълк.

— Прав си, Солабан — каза Джондалар. — Според нас той се държи тъй, сякаш не е вълк. Но ако ние бяхме вълци, сигурно нямаше да мислим така. Вълчо израсна заедно с хората и Айла твърди, че смята хората за неговата глутница. Той просто се отнася към хората като с вълци.

— Той ловува ли? — поиска да узнае мъжът, когото Джондалар нарече Солабан.

— Да — отвърна Айла. — Понякога ловува за себе си, а понякога помага с дивеч и на хората.

— Как разбира кого да дебне и да напада и кого не? — попита Фолара. — Защо не напада онези коне например?

Жената се усмихна.

— Конете също са част от неговата глутница. Сигурно сте забелязали, че не ги е страх от него. А и той никога не напада хора. Иначе може да ходи на лов за всякакви животни, освен ако аз не му забраня.