Читать «Каменните убежища» онлайн
Джийн М. Оел
Джийн М. Оел
Каменните убежища
ПЪРВА ГЛАВА
На ръба на варовиковата скала се бяха събрали много хора, които ги гледаха подозрително. Никой не ги приветства. Някои бяха вдигнали заплашително копията си, готови всеки момент да ги запратят към тях. Младата жена долови страха, който се излъчваше от непознатите. Застанала на пътеката долу в ниското, тя гледаше как хората продължаваха да се тълпят на ръба на скалата, вторачили в нея очи. Бяха много повече, отколкото предполагаше. И друг път се бе сблъсквала с открито нежелание да ги посрещнат гостоприемно по време на пътешествието им. „Няма защо да ги обвинявам — помисли си тя — в началото винаги е така.“ Ала въпреки всичко се почувства неловко.
Високият мъж скочи от гърба на младия жребец. За разлика от другите той не се чувстваше неловко, но ето, че се поколеба за миг, стиснал поводите на жребеца. Обърна се назад и сините му очи срещнаха нейните.
— Айла, ще подържиш ли Рейсър за малко? Струва ми се изнервен — рече и погледна нагоре към скалата. — Както гледам, те май също са изнервени.
Жената кимна, слезе от кобилата и хвана поводите. Освен, че беше напрегнат от присъствието на непознатите хора, младият кафяв кон продължаваше да се чувства превъзбуден в присъствието на майка си. Страстите й бяха поохладнели, но остатъчната миризма от срещата й с жребеца на стадото все още витаеше около нея. Айла държеше здраво поводите на коня, ала в същото време не изпускаше и жълтеникаво кафявата кобила, като се стараеше да стои между двете животни. Помисли си дали да не отпусне юздите на Уини; кобилата беше привикнала с големите групи от непознати, но в момента също изглеждаше напрегната. Тази тълпа бе способна да извади всеки от равновесие.
Когато се появи вълкът, тя чу как непознатите се развълнуваха и застанаха нащрек там горе, на ръба на скалата, пред пещерата (ако това изобщо можеше да се нарече пещера). Никога не беше виждала такава. Вълчо се отърка в крака й и застана пред нея, заел отбранителна поза, и Айла долови приглушеното му ръмжене. Когато започнаха дългото си пътешествие преди година, той често бе оставян в обкръжението на непознати, ала тогава беше още малко вълче — премеждията, през които бяха преминали, бяха изострили бдителността му и го бяха направили много по-загрижен за нея.
Мъжът се изкачваше уверено по склона, без да показва какъвто и да е страх от стълпилите се непознати, ала жената предпочете да остане на мястото си и да ги наблюдава известно време, преди да се запознае с тях. Очакваше с трепет — или no-скоро с тревога — този миг повече от година. Първите впечатления бяха изключително важни… и за двете страни.
Хората стояха предпазливо на разстояние, ала ето че една девойка изведнъж се втурна към него. Джондалар веднага позна по-малката си сестра, макар че малкото момиченце се бе превърнало в красива млада жена по време на петте години от отсъствието му.
— Джондалар! Знаех си, че си ти! — възкликна тя и се хвърли в обятията му. — Най-накрая се върна!
