Читать «Айла през равнината» онлайн - страница 5

— Ние не сме духове — извика Джондалар, когато мамутът спря, за да си поеме дъх. — Аз съм пришълец, пътешественик, а тя — посочи той към Айла — е от Мамутоите, от Мамутското огнище.

Хората се спогледаха, сякаш се съмняваха в думите му, а мамутът престана да крещи и да танцува, но докато ги изучаваше, все още от време на време размахваше жезъла. Възможно бе да са духове, които им погаждат номера, но поне ги бяха накарали да говорят на разбираем за всички език. Най-после мамутът заговори:

— Защо трябва да ви вярваме? Откъде да знаем дали не се опитвате да ни измамите? Казваш, че тя е от Мамутското огнище, но къде й е знакът? Лицето й не е татуирано.

— Той не каза, че съм мамут — обади се Айла. — Каза, че съм от Мамутското огнище. Преди да тръгнем, старият Мамут от Лъвския бивак ме обучаваше, но все още не съм усвоила всичко.

Мамутът размени няколко слова с един мъж и една жена, а после отново се обърна към тях.

— Този човек — посочи той с глава към Джондалар — е такъв, за какъвто се представя — пришълец. Макар че владее езика доста добре, говори като чужденец. Ти казваш, че си от Мамутоите, но има нещо в говора ти, което не е като при Мамутоите.

Джондалар затаи дъх. В говора на Айла действително имаше нещо необичайно. Определени звуци тя не можеше да възпроизведе добре и от нейната уста звучаха по чудноват и неповторим начин. Съвсем ясно бе какво иска да каже и речта й не беше неприятна — на него дори му харесваше — но се забелязваше. Не беше точно като акцент на човек, говорещ друг език; беше нещо по-различно. И все пак това беше именно акцент, но породен от език, който повечето хора не бяха чували. Айла произнасяше звуците с акцента на човек, говорещ трудния, гърлен, звуково ограничен език на народа, който я бе прибрал като малко сираче и я бе отгледал.

— Не съм по рождение от Мамутоите — изрече тя, като продължаваше да възпира Вълчо, макар че бе престанал да ръмжи. — Бях осиновена от Мамутското огнище, от самия Мамут.

Последва възбудена размяна на реплики сред хората и нов разговор насаме между мамута, жената и мъжа.

— Щом не сте от света на духовете, защо вълкът ви се подчинява, а конете ви носят на гръб? — попита мамутът.

— Не е трудно да се приучат да го правят, ако човек ги намери, докато са малки — обясни Айла.

— Звучи прекалено просто. Сигурно има и нещо друго. Тази жена не можеше да заблуди един мамут, който също принадлежеше към Мамутското огнище.

— Аз присъствах, когато тя донесе вълчето в землянката? — опита се да обясни и Джондалар. — Беше толкова мъничко, че още сучеше, и бях сигурен, че няма да оживее. Но тя го хранеше с накълцано на ситно месо и с бульон и ставаше да го наглежда нощем, както правят майките с бебетата. За всеобща изненада мъничето оцеля и започна да расте, но това беше само началото. После тя го приучи да прави онова, което тя иска — да не ходи по голяма и малка нужда в землянката, да не хапе децата дори когато му причиняват болка. Ако не бях там, нямаше да повярвам, че един вълк може да научи и да разбере толкова много неща. Вярно е, че не е достатъчно човек да намери животинчето като малко. Тя се грижеше за него като за дете. Тя е като майка за това същество, затова то върши това, което тя поиска.