Читать «Империя на бури» онлайн - страница 15

Доволно, гърлено мъркане се разнесе из малкия им лагер и Едион отмести поглед към предмета на размислите си. Еванджелин си тананикаше, коленичила върху спалния си чувал, и прокарваше нежно конската четка през козината на Лизандра.

Дни наред не беше успял да свикне с облика й на призрачен леопард. Годините, прекарани в Еленови рога, бяха развили у него първичен инстинкт за самосъхранение. А сега Лизандра лежеше по корем с прибрани нокти, докато повереницата й я чешеше.

В този си вид не приличаше особено на шпионин, нито на асасин. Усмихна се на бледозелените й очи с натежали от удоволствие клепачи. Как ли щяха да реагират на такава гледка лордовете?

Спътницата им хамелеон използваше седмиците, които бяха прекарали в път, да изпробва нови форми: птици, горски зверове, насекоми, често склонни да жужат в ухото му или да го хапят. Рядко – наистина рядко – Лизандра приемаше човешката форма, в която за пръв път я беше видял. Но като се имаше предвид какво й бяха причинили и какви неща я бяха принуждавали да прави в човешкото си тяло, Едион не я винеше.

Макар че щеше да й се наложи да си възвърне някогашния облик, когато я представеха като дама в двора на Елин. Чудно му беше дали щеше да си възвърне онова прелестно лице, или да надене друга човешка кожа.

Освен това се питаше какво ли е чувството да променяш костите, кожата и цвета си – не че й бе задал този въпрос. Главно защото Лизандра не беше приемала човешки облик от доста време.

Едион погледна към Елин, която седеше от другата страна на огъня с Лапичка в скута и си играеше с дългите уши на кучето, докато чакаше лордовете. Погледът на братовчедка му беше върху древния меч – меча на баща й, който Едион така безцеремонно въртеше и премяташе в ръцете си, онзи с металната дръжка и с глава от пукната кост, който познаваше сантиметър по сантиметър като собственото си лице. В очите й пробяга тъга, внезапна като светкавицата над главите им, и изчезна.

Беше му върнала меча на тръгване от Рифтхолд, избирайки да носи Голдрин вместо него. Той опита да я убеди да задържи свещения меч на Терасен, но тя настоя, че е по-добре да остане в негови ръце, че той заслужава честта повече от всеки друг, включително и от нея самата.

Колкото по на север отиваха, толкова повече се умълчаваше. Явно дългото пътуване изсмукваше силите й.

След тази вечер, в зависимост от разговора с лордовете, Едион щеше да й намери някое тихо местенце, където да почине за ден-два, преди да извървят последната отсечка до Оринт.

Едион се изправи на крака, прибра меча до ножа, подарък от Роуан, и отиде при нея. Пухкавата опашка на Лапичка затупа по земята, а той седна до кралицата си.

– Май имаш нужда от подстрижка – рече тя. Косата му наистина беше станала по-дълга, отколкото обикновено я носеше. – Почти колкото моята е. – Тя свъси вежди. – Така изглеждаме, все едно сме се наговорили.

Той изсумтя, милвайки главата на кучето.