Читать «Оцеляват само силните» онлайн - страница 223

Единият от стрелците изтича към мен. Млад, с остри черти на лицето и черна коса. Бях го виждал. Пазач от консулството. Зад него стоеше едър, пълен, белокос мъж, облечен в морскосин анцуг. Много по-възрастен. Най-малко на шейсет. Той погледна тялото на Бейкър, после мен.

Младият мъж с лице на ястреб започна да развързва ремъците, но някой го блъсна настрана.

Майло. Разрошен, с влажни очи, изпотен и задъхан.

— Сър — рече младият мъж.

Ръката на Майло още беше на рамото му.

— Изчезвай! Върши си твоята работа, а аз — моята.

Младият мъж се поколеба за секунда, сетне излезе.

Майло ме освободи.

— О, Алекс, какъв провал! Проклет идиотски провал! Толкова съжалявам. О, боже, едва не те изтървахме. Никога вече…

— Винаги си бил добър актьор — казах аз.

— Я млъквай! Затвори си устата и почивай. О, господи, толкова съжалявам. Никога вече няма да се оставя да ме убедиш!

— Ти си затваряй устата!

Той ме вдигна на ръце.

Пренесе ме покрай Бейкър, който лежеше в бульон от съсирена кръв. Бялата стая беше осеяна с частици мозък и кости. Трупът на Тени бе прострян до външната врата.

Майло дишаше тежко и учестено и аз му казах, че се чувствам достатъчно добре, за да вървя без неговата помощ.

— Дума да не става — заяви той.

— Нищо ми няма. Пусни ме на земята.

— Добре, но трябва бързо да се махаме оттук. Внимавай да не се спънеш в онова лайно.

Появи се някаква жена. Ниска и набита. Розово лице, месест нос.

Ирина Буджишин, собственичката на езиково училище „Хермес“. В ръката си държеше малък пистолет.

— Няма друг в къщата — каза тя с руския си акцент. — Изведете го оттук и повикайте метачите.

Зад нея се показа мъж, облечен в черно. Около трийсетте, но вече с плешиво теме и кестеняви мустаци и козя брадичка.

И той беше задъхан. Като всички останали.

— Имам кола — с пресипнал глас каза той. Не ме поздрави, макар че се познавахме.

Собственикът на сградата на училището на Ирина. Какво име бе използвал? Фил Лаурел. Като „Лаурел и Харди“.

У всеки има скрита заложба на комедиант.

60.

Качихме се в поршето на Рик.

— Добре ли си? — попита Майло.

— Нищо ми няма.

Бях облян в ледена пот и полагах усилия да не треперя.

Той направи бърз обратен завой и пое надолу по хълма.

— О, боже. Какъв… — започна Майло.

— Забрави за това — прекъснах го аз.

— И още как! Най-големият провал в живота ми. Не искам да го забравя… Как е възможно да съм такъв проклет глупак!

— Какво стана?

— Скроиха ми номер. Внезапна среща със заместник-шефа. Измамиха и Шарави. Неговите хора. Докато разбера… Мислех, че той е нагласил всичко това… Видя ли един възрастен чернокож?

— Капитан Брукър? Онзи, който взе досието и обувките на Реймънд?

— Шарави успял да му се обади от тоалетната на консулството… Човекът се оказа честен.

— Мислиш ли, че шефовете на Шарави ще го накажат?

Майло стигна до Аполо, свърна рязко и настъпи газта.

— Шефовете не обичат да се будалкат с тях… Ще те закарам у нас. Там ще се срещнем с Брукър. Ще се измием и ще се оправим.

— Как се измъкна?

— Престорих се, че получавам инфаркт. Уплаших до смърт лакея на главно управление. Бяха го изпратили да ме кара. Той отиде в „Сийдър“, хукна да търси помощ и аз офейках. Отбих се в източното крило на болницата, намерих Рик и взех поршето му.