Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 9

Без всякакво обяснение униформените започнаха да влачат и бутат децата към белите престилки и кабинетите им. Избликът на объркани, уплашени възгласи бе заглушен от пронизителна сирена. Аз се вкочаних, гледайки как вратите се затварят една по една. Чудех се дали някога ще видя тези деца отново.

чЧувствах главата си пълна с мокър пясък. Погледнах през рамо; от момчето с разбита уста нямаше и следа, но споменът за него ме беше преследвал през целия лагер. Дали не ни бяха довели тук, защото мислеха, че имаме болестта на Евърхарт? Дали не очакваха да умрем всеки момент?

Как беше успяло онова момче да подтикне червенокосата към подобно нещо? Какво й беше прошепнал?

Докато стоях на мястото си и треперех толкова силно, че ставите ме боляха, усетих как нечия ръка се шмугва в моята. Момичето - същото, което ме беше съборило в калта по-рано - впери свиреп поглед в мен. Тъмнорусата й коса беше полепнала по черепа й; между горната устна и носа й изпъкваше розов белег. Тъмните й очи просветнаха, а когато проговори, забелязах, че са прерязали телчетата на скобите й, но са оставили металните пластинки, залепени за зъбите й.

- Не се страхувай - прошепна тя. - Не им позволявай да те видят уплашена.

Ръкописният надпис върху етикета на якето й гласеше САМАНТА ДАЛ. Стърчеше до тила й като абсурден придатък.

Стояхме рамо до рамо, толкова близо една до друга, че сключените ни пръсти бяха скрити между плата на пижамата ми и лилавото й пухено яке. Заловиха я на път за училище същата сутрин, когато дойдоха и за мен. Спомням си как тъмните й очи горяха от омраза в микробуса, в който ни заключиха. Не крещя като останалите.

Децата, които бяха изчезнали зад вратите, започнаха да се връщат едно по едно със сиви пуловери и панталони в ръце. Вместо да ги пратят при нас обаче, ги поведоха към долния етаж, преди да осъзнаем какво се случва.

Не изглеждат ранени. Надушвах перманентен маркер и нещо като спирт, но

не видях кървящи или разплакани деца.

Когато дойде ред на момичето до мен, близкият войник я дръпна рязко и ни раздели. Искаше ми се да вляза с нея, да посрещнем заедно онова, което се криеше зад вратата. Всичко друго, само не и отново да остана сама, без жива душа за опора.

Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да ги скръстя пред гърдите си и да вкопча пръсти в лактите им, за да ги усмиря. Стоях най-отпред на опашката, забила поглед в шахматните плочки между черните кубинки на войника и собствените ми кални пръсти. Бях изтощена до мозъка на костите си заради безсънната нощ, а острата миризма на вакса за обувки замъгляваше съзнанието ми още повече.

Тогава дойде и моят ред.

Озовах се в смътно осветен кабинет, наполовина по-малък от тясната ми спалня у дома, без дори да си спомням как съм влязла вътре.