Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 8

Александра Бракен

- Оранжево! - изрева единият в уоки-токито си. - Инцидент при главната порта. Донесете оборудване за код Оранжево...

Посмях да вдигна очи чак когато ни струпаха на едно място и заловиха момчето с разбитата уста. И тогава, изтръпнала от ужас, се запитах дали той не беше единственият от нас, способен на подобно нещо. Или всички край мен бяха затворени тук именно защото можеха да принуждават други хора да нараняват себе си.

Но аз не съм такава - просветнаха думите в главата ми, - не и аз, сбъркали са, сбъркали са...

С чувство на болезнена празнота в гърдите видях как един от униформените взе флакон боя и нарисува огромен оранжев Х на гърба на момчето. Крясъците му бяха секнали единствено защото двама от другите войници бяха сложили странна черна маска върху долната част на лицето му - нещо като кучешки намордник.

Напрежението изби по кожата ми като пот. Подкараха ни в колона по един през лагера в посока на лазарета. По пътя си видяхме друга група деца, идваща откъм редицата паянтови дървени колиби. Всичките бяха облечени в бели униформи с различен цвят хиксове на гърбовете и черна цифра над тях. Забелязах общо пет цвята - зелен, син, жълт, оранжев и червен.

Децата със зелени и сини хиксове се разхождаха свободно из лагера. Онези с бледожълти, оранжеви или червени символи се тътреха през калта с оковани ръце и крака, вързани един за друг с дълга верига. Белязаните с оранжево носеха от странните намордници на лицата си.

Нашата групичка натикаха в сграда с ярко осветление, сух въздух и прокъсан лист с надпис ЛАЗАРЕТ на входната врата. Докторите и сестрите, наредени по дългия коридор, ни гледаха с отвратени гримаси и клатеха глави. Шахматно наредените плочки по пода станаха хлъзгави от дъждовната вода и калта, които внесохме със себе си, и ми се наложи да внимавам как ходя. В носа ми нахлу острата миризма на дезинфектант и лимонова есенция.

Изкачихме се в индианска нишка по тъмно циментово стълбище в дъното на първия етаж, който беше пълен с празни легла и провиснали бели завеси. Само не и Оранжево. Не и Червено.

Стомахът ми се беше свил на топка. Не можех да прогоня от главата си лицето на онази жена точно в мига, в който натисна спусъка, нито купчинката окървавена коса, приземила се до краката ми. Не можех да прогоня и лицето на майка ми, когато ме заключи в гаража. Не можех да прогоня лицето на баба.

Поне тя ще дойде - повтарях си наум. - Ще дойде. Ще поговори с мама и татко и ще дойде да ме вземе. Ще дойде, ще дойде, ще дойде...

Като се качихме на горния етаж, най-сетне срязаха найлоновите въжета около китките ни и отново ни разделиха, като отпратиха едната половина от групата ни към десния край на ледения коридор, а другата - към левия. И двата изглеждаха абсолютно еднакво - редица затворени врати и малко прозорче в дъното. За момент забравих всичко друго и загледах как дъждът шиба малкото мътно стъкло. В следващия вратата отляво се отвори с тихо скрибуцане и през пролуката надникна пухкавото лице на мъж на средна възраст. Хвърли ни бегъл поглед, после прошепна нещо на войника, отговорен за групата ни. И други врати започнаха да се отварят една по една и да пропускат още хора с бели престилки и подозрителни изражения.