Читать «Последният патриот» онлайн - страница 30

— Очевидно е изпреварил времето си по този въпрос — отбеляза Трейси.

— Дълго преди да замине за Франция — продължи Никълс — Джеферсън се заел да проучи догмите на исляма и да разбере как радикалната му, войнствена доктрина би могла да бъде победена без нито един изстрел.

— Ето защо е притежавал екземпляр от Корана — вметна Харват.

— Може би — отвърна Никълс. — Предполага се, че Джеферсън е купил Корана през 1765 г., когато е учил право в колежа „Уилям и Мери“. Възможно е да го е изучавал като правен текст или заради някое изследване на религиите. Не знаем със сигурност.

— Не е ли това същият Коран, който един конгресмен мюсюлманин използва, за да положи клетва преди няколко години?

— Да, същият е. Виждате ли, Джеферсън не е имал нищо против исляма. Бил е против ислямизма. Има разлика. Изобщо не го е интересувало дали съседът му твърди, че има двадесет богове, или че изобщо няма Бог, щом този човек нито го е ограбил, нито му е сторил нещо лошо. Но радикалните ислямисти ограбвали и наранявали хората и Джеферсън е трябвало да намери начин да ги спре. В крайна сметка, той е баща на отделянето на църквата от държавата.

Основният проблем с радикалния ислям е, че той е едновременно политически и религиозен. Според тази доктрина двата аспекта са свързани и не могат да бъдат разделени. Ислямистите вярват, че съставените от човека закони са по-нисши и трябва да бъдат заменени от дадените от Бога ислямски закони или шериата, и че всички правителства по света трябва да са ислямски.

— Чудя се как са приели това във Вашингтон — каза Харват.

— Вероятно не много добре — отвърна Никълс. — Освен че призовавал към насилие спрямо всички неверници и за превръщането им в роби, радикалният ислям е отричал всичко, на което е държал Джеферсън. Именно това прави откритието му още по-вълнуващо.

— Значи смятате, че е открил нещо? — попита Харват.

Антъни Никълс бавно кимна.

Глава 17

ЦЕНТРАЛНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

Андрю Салям се беше уморил до смърт да говори. Озбек го прочете по лицето му, веднага щом влезе в стаята за разпити на вашингтонската полиция. Разпитваха го непрекъснато, откакто беше арестуван. Очите му бяха подути и зачервени. Личеше си, че е изтощен, ядосан и гладен. Но не приличаше на убиец.

Оказа се, че е пакистанец по произход, с тъмна кожа, черна коса и кафяви очи. Беше не по-висок от метър и шестдесет и осем. През лявата му вежда минаваше тънък белег.

— Ядохте ли днес нещо? — попита Озбек.

Салям поклати глава.

— Пих само малко престояло кафе.

Озбек махна на Расмусен с ръка.

— Кажете какво искате и партньорът ми ще ви го донесе.

— Сериозно? — попита Салям и очите му се оживиха.

Озбек кимна. Отдавна беше разбрал, че най-продуктивният начин да започнеш разпита е да спечелиш доверието на разпитвания, като му дадеш нещо, което иска.

Щом Расмусен излезе, за да донесе храна, Озбек попита Салям как са го вербували.

Преди да отговори, човекът се замисли. Очевидно му беше трудно да приеме факта, че са го измамили. Накрая проговори: