Читать «Последният патриот» онлайн - страница 18

След паролата за разпознаване Омар попита:

— Самолетът излетя ли навреме?

— Не — отговори Дод. — Всъщност излетя по-рано. Преди да са се качили всички пътници.

Омар замълча, но Дод можеше да усети гнева, който се надигаше в духовника, макар че ги деляха близо шест хиляди и петстотин километра.

— Разкажи ми какво стана — каза накрая шейхът.

Дод го информира за случилото се, като си служеше с двусмислени думи и изрази, които не биха разшифровали и най-съвършените подслушвателни устройства на американското правителство. И двамата използваха евтини мобилни телефони, закупени единствено за този разговор, но ако Агенцията за национална сигурност имаше гласовата му спектограма и подслушвателната система „Ешелон“ я разпознаеше, от еднократните телефони нямаше да има голяма полза.

— Трябва да направим резервация за всички пътници, изпуснали полета, възможно по-скоро — заяви Омар.

— За същата авиокомпания или този път да наемем чартърен самолет, както предложих в началото?

Духовникът се поколеба за миг, но отстъпи.

— Да, чудесно, само се погрижи всички пътници да стигнат до местоназначението си.

— Разбрано — каза Дод. — Нещо друго?

— Да — отвърна шейхът, като че ли току-що се беше сетил. — Спомена за един човек, който бързал за излетелия самолет.

— Да, с него имаше една жена. Да се погрижа ли и за тях?

— Не знам — отвърна Омар. — Сам решавай, но ако ги видиш отново, дръж се с тях като с ВИП клиенти.

— Разбрано — Дод стана от пейката. — Ще ги уредя за следващия полет.

Той приключи разговора, извади батерията и СИМ-картата от телефона и го счупи на няколко парчета, които изхвърли в отводнителните канали на излизане от парка.

Дод беше получил инструкциите. Трябваше да намери Антъни Никълс и да довърши работата. Ако мъжът и жената, които видя край кафето, отново се изправеха на пътя му, щеше да убие и тях. Но този път щеше да го направи, както той си знаеше.

Глава 9

Харват погледна часовника си с хронограф „Коболд“. С Трейси търсеха Антъни Никълс от двадесет минути. Нямаше начин да разберат дали си е тръгнал или е припаднал заради раната на главата си и кръвта му изтича в някой вход, в което Харват се съмняваше.

Той спря и се обърна към Трейси.

— Този човек очевидно не желае да бъде намерен. Склонен съм да се съглася с него.

— Тогава какво ще правим сега?

Заваля. Харват видя, че в края на пресечката има спирка на метрото и посочи натам.

— Какво ще кажеш да хапнем лучена супа? Ще те заведа в едно чудесно малко ресторантче в Халите. Казва се „Свинското краче“.

— Скот — прекъсна го настоятелно Трейси. — Трябва да намерим този човек.

— Не, не трябва — отвърна Харват. — Може би наистина е от ЦРУ Който и да е, той е възрастен мъж и може сам да се пази. Не случайно има частния телефонен номер на президента. Със сигурност разполага с хора, които да му помогнат да се измъкне.

— А на нас кой ще ни помогне да се измъкнем?

— От какво да се измъкнем?

— От какво! — повтори Трейси невярващо. — Изглежда, че единствено аз знам как ще тръгне разследването на атентата. Само на тази улица има две банки с банкомат пред тях и един хотел. Щом блокират района, френската полиция, или по-вероятно службата за вътрешно разузнаване Renseignements Generaux, ще изземе всички записи от охранителните камери. Ще видят как открадват колата, как мерцедесът заема мястото й, как с теб изхвърчаваме от кафенето и как ти се връщаш и събаряш този Никълс на земята секунда преди да избухне бомбата. Ще ни видят как го вдигаме и му помагаме да се махне от местопроизшествието.