Читать «Героят на времето» онлайн - страница 9

„Той наистина изглежда като император“ — помисли Фатрен.

Заповедта продължи да се предава от уста на уста и след малко цялата армия застина в готовност. Венчър извади меча си и го вдигна високо към забуленото от сажди небе. После се извиси над насипа в нечовешки скок и се понесе към лагера на колосите.

Първите няколко секунди беше сам. Изведнъж, за своя изненада, Фатрен установи, че го следва, стиснал зъби.

Множеството върху насипа се раздвижи, войниците нададоха общ вик и се втурнаха през полето с извадени оръжия.

2.

Докато държах силата в себе си, с ума ми се случиха странни неща. Само за няколко секунди я опознах, научих историята й, узнах начините, по които да я прилагам.

Но тези познания не ми помагаха особено в практиката. Например знаех как да преместя планета в небето. Но не знаех къде да я поставя, за да не бъде твърде близо или твърде далече от слънцето.

Както винаги денят на ТенСуун започна по тъмно. Причина за това донякъде бе, че той нямаше очи. Би могъл да си направи — той беше Трето поколение, сиреч доста стар дори за кандра. Беше поглъщал достатъчно трупове, за да се научи да създава сетива по интуитивен път, без модел, който да копира.

Но в този случай едва ли щеше да има голяма полза от очите. Той нямаше череп, а беше открил, че някои органи не функционират добре без напълно развито тяло и скелет, който да го поддържа. Очите му щяха да бъдат смазани от собствената му маса, ако се опиташе да се придвижи в някаква посока, и щеше да е много трудно да ги извръща, за да може да вижда.

Не че имаше какво да се гледа. ТенСуун бавно премести туловището си в затворническата килия. Тялото му представляваше прозрачна маса от мускули — като купчина слепени плужеци или голяма мида. При желание можеше да разтвори всеки от тези мускули и да го превърне в нещо друго. Но всичко щеше да е безсмислено при отсъствието на скелет.

Той отново промени позата си. Кожата му бе тъй чувствителна, че сякаш разполагаше със собствени вкусови рецептори. В момента усещаше миризмата на изпражненията си, но въпреки това не посмя да изключи сетивата си. Те бяха единствената връзка с обкръжаващия го свят.

Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.

Мнозина биха се побъркали от пребиваването в подобно затворено пространство толкова дълго време. Всъщност той не знаеше дори откога е тук. От месеци? Но за негово щастие ТенСуун познаваше Благодатта на Съзнанието. Умът му не се поддаваше лесно на натиск отвън.

Понякога той проклинаше Благодатта, задето го опазваше от лелеяното облекчение на лудостта.

„Съсредоточи се“ — рече си той. Въпреки че нямаше мозък, или поне нямаше такъв, какъвто имаха хората, той можеше да мисли. Не разбираше как. Не беше сигурен дали въобще някоя кандра знае отговора на този въпрос. Може би кандрите от Първото поколение притежаваха повече познания по въпроса, но дори да бе така, не бяха предали знанията си нататък.