Читать «Героят на времето» онлайн - страница 6

Но… несъмнено беше аломант…

Ускори крачка, за да го стигне. Венчър — или който да беше този човек — спря на площада пред някогашната канцелария на Стоманеното министерство. Фатрен бе наредил да заковат вратите и прозорците с дъски.

— Намерихте ли вътре оръжия? — попита Венчър.

Фатрен се поколеба. После поклати глава.

— Взехме ги от имението на господаря.

— Той е оставил там оръжията? — попита изненадано Венчър.

— Вероятно е възнамерявал да се върне за тях — обясни Фатрен. — Войниците, които заряза в града, се присъединиха към преминаваща армия и взеха със себе си, колкото могат да носят. Останалото прибрахме ние.

Венчър оглеждаше сградата на Министерството. Беше висока и зловеща въпреки факта, че бе изоставена — или може би тъкмо заради това.

— Хората ти изглеждат добре обучени. Не го очаквах. Някои от тях имат ли боен опит?

Дръфел изсумтя, сякаш за да подскаже на непознатия, че това не е негова работа.

— Имат достатъчен опит, за да са опасни — отвърна Фатрен. — Няколко банди се опитаха да завладеят града. Мислеха, че сме слаби и лесно ще ни сплашат.

Дори да бе доловил скритата заплаха в думите му, непознатият не го показа с нищо.

— А има ли сред вас хора, които са се били срещу колоси?

Братята се спогледаха и Фатрен рече.

— Мъжете, които излизат срещу колоси, не оцеляват, страннико.

— Ако е така, трябваше да съм умрял поне десет пъти — заяви непознатият, обърна се и огледа растящата тълпа войници и граждани. — Ще ви науча как да се биете с колосите, но нямаме много време. Искам до десет минути при градската порта да се съберат капитаните и десетниците. Войниците да се подредят покрай насипа — ще предам на офицерите някои правила, с които да запознаят хората си.

Някои от войниците се раздвижиха, но повечето останаха по местата си. Новодошлият не изглеждаше обиден от неподчинението. Стоеше мълчалив, загледан в армията пред него. Не беше изплашен, нито ядосан. Имаше… царствен вид.

— Милорд — обади се накрая един от капитаните. — А водите ли армия, която да ни помогне?

— Всъщност водя дори две — отвърна Венчър. — Но нямаме време да ги чакаме. — Обърна се към Фатрен. — Ти ми писа и помоли за помощ. Отзовах се като твой пълновластен господар. Все още ли я искаш?

Фатрен се намръщи. Никога не бе молил този благородник за помощ. Отвори уста, за да възрази, ала се сепна. „Той иска да създам впечатлението, че съм го повикал. Да се държа така, сякаш всичко това е планирано отдавна. Мога да му предам властта, без да изглежда, че съм неспособен да се справя. И без това всички ще умрем. Макар че, като гледам очите на този човек, почти ми се струва, че има надежда…“

— Милорд, аз… не очаквах да дойдете сам — промълви той колебливо. — Изненадах се, като ви видях.

Венчър кимна.

— Напълно разбираемо. Ела да обсъдим стратегията, докато войниците се строят.

— Добре. — Фатрен пристъпи напред, но Дръфел го улови за ръката и попита навъсено:

— Какво правиш? Ти ли повика този човек? Не мога да повярвам.

— Дръф, събирай войниците.

Дръфел го изгледа сърдито, изруга и се отдалечи. Май нямаше да изпълни заповедта, така че Фатрен махна и на двама от капитаните си и след като даде нужните разпореждания, двамата с Венчър се отдалечиха, за да разговарят насаме.