Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 411
Брандън Сандърсън
— В името на лорд Владетеля… — прошепна Елънд, изправен до Вин. — Никога нямаше да открием това помещение, без да разрушим цялата сграда!
— Вероятно такава е била идеята — отвърна Вин. — Кредик Шау не е само дворец, но и гигантски саркофаг. Построен, за да скрие нещо. По-точно, за да скрие
— Загатването? — повтори Елънд и се обърна към нея.
Вин само поклати глава и кимна към стълбището. Двамата продължиха да се спускат. Отдолу отекна звънливият глас на Дух:
— Ей, тук има храна! Страшно много консерви!
И наистина, върху каменния под имаше рафтове с прилежно подредени метални кутии, сякаш подготвяни за някакво важно събитие. Вин и Елънд се спуснаха до приземното ниво, а Хам извика на Дух да не се отдалечава. Елънд понечи да тръгне след двамата, но Вин го хвана за ръка. Беше разпалила желязо.
— Ей натам има силен източник на метал — каза тя с нарастваща възбуда.
Елънд кимна и двамата тръгнаха забързано нататък покрай рафтовете с хранителни припаси. „Всичко това е било направено по нареждане на лорд Владетеля. Но с каква цел?“
В този момент това не й се струваше толкова важно. Не я интересуваше и атиумът, макар че Елънд сигурно се вълнуваше от възможността да го открият.
Стигнаха дъното на пещерата и видяха източника на металната линия.
На стената имаше масивна плоча, като тази, която Сейзед бе открил в Серанската конвента. Елънд изглеждаше разочарован от откритието. Вин обаче пристъпи напред и разпали калай, за да провери какво е гравирано на плочата.
— Това карта ли е? — попита Елънд. — Прилича ми на Последната империя.
И наистина, върху плочата бе гравирана карта. Лутадел бе поставен в центъра. Едно близко градче бе отбелязано с малък кръг.
— Защо е очертан град Статлин? — попита намръщено Елънд.
Вин поклати глава.
— Не затова дойдохме тук. Виж там. — От подземието се отклоняваше друг тунел. — Ела.
Сейзед тичаше по улиците, без да знае накъде и защо. Просто следваше мъгливия призрак. Свещта отдавна беше угаснала, но той продължаваше да я стиска пред себе си.
Продължаваха да ехтят писъци и това го подтикваше да стигне по-бързо при тях и да разбере какво е станало. Но мъгливият призрак настойчиво го водеше в друга посока, дори спираше да го изчака. Може би го водеше към собствената му гибел? Но не… кой знае защо, Сейзед бе готов да му се довери.
„Дали не използва аломантия? — зачуди се той. — За да въздейства на чувствата ми“.
Преди да се съсредоточи върху тази мисъл обаче се спъна в първото тяло. Беше мъж, скаа със скромно облекло и кожа, покрита със сажди. Лицето му бе разкривено в болезнена гримаса, а пепелта наоколо бе разхвърляна, вероятно от конвулсиите му.
Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.
„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.
