Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 16

Мъглите продължаваха да се кълбят. Присъствието на вражеската армия пробуди обезпокоителна мисъл: благородниците от околностите вероятно щяха да се присъединят към нея. Дори Лутадел да беше срещу Страф, други щяха да го подкрепят.

Вин затвори очи и разпали бронз, обезпокоена, че Наблюдателят — или някой друг аломант — може да е наблизо и да подготвя атака веднага след неуспеха на тазвечерната. Повечето Мъглородни смятаха бронза за относително безполезен метал, тъй като лесно се неутрализираше, и прикриваха своята аломантия, а и опазваха чувствата си от намеса чрез цинк или месинг, с помощта на мед. По тази причина горяха мед почти непрестанно.

И въпреки това… Вин владееше способността да прониква през Медните облаци.

Медният облак не е нещо, което може да се види. Той е много по-неопределен. Зона застинал въздух, в която аломантите могат да горят своите метали, без да се безпокоят, че някой, разпалил бронз, ще ги засече. Но Вин можеше да разкрива аломанти дори когато се криеха зад Меден облак. Все още не знаеше как го постига. Дори Келсайър, най-могъщият аломант, когото бе познавала, не беше в състояние да прониква през Медните облаци.

Ала тази вечер не долавяше нищо.

Въздъхна и отвори очи.

Странната й сила я смущаваше, макар да не беше нещо уникално. Марш бе потвърдил, че Стоманените инквизитори могат да проникват през Медни облаци, и тя бе сигурна, че лорд Владетеля също е можел да го прави. Но… защо тя? Защо тъкмо тя — едно момиче с едва двегодишен опит като Мъглородна — притежаваше същата способност?

Имаше и още. Тя все още си спомняше ясно сутринта, когато се сражава с лорд Владетеля. Тогава се случи нещо, което не бе разказвала на никого — донякъде защото се страхуваше, съвсем мъничко, че слуховете и легендите за нея може да се окажат верни. По някакъв начин тя бе привлякла мъглите, беше използвала тях, а не метали, за да подсили аломантията си.

И само благодарение на тази сила — силата на мъглите — бе успяла накрая да победи лорд Владетеля. Предпочиташе да смята, че просто е извадила късмет. Но… имаше нещо странно в онази нощ, нещо, което бе направила. Нещо, което не би трябвало да може да прави и което оттогава не бе съумяла да повтори.

Поклати глава. Толкова много неща не знаеше, и не само за аломантията. Заедно с останалите съветници на Елънд полагаше максимални усилия да събере всякакви полезни сведения по въпроса, но без помощта на Келсайър бяха като слепци. Планове, успешни начинания и дори крайни цели бяха като сенчести фигури в мъглата, безформени и неясни.

„Не биваше да ни изоставяш, Кел — помисли тя. — Ти спаси света — но трябваше да го направиш, без да умираш“. Келсайър, Оцелелия от Хатсин, човекът, замислил и осъществил събарянето на Последната империя. Вин не само го бе познавала, но бе станала негова ученичка. Той беше легенда и герой. Но освен това и съвсем обикновен човек. Със своите грешки. И ето, че сега скаа го боготворяха и стоварваха вината за неуспехите върху Елънд и останалите.