Читать «Кладенецът на възнесението» онлайн - страница 14

Остави чашата. Беше изтощен и алкохолът едва ли щеше да му помогне. „Не мога да си позволя да спя, докато не свърша тази работа!“ Тази мисъл го принуди да се върне на писалището. Скоро предстоеше нова среща на Събора и тази вечер трябваше да приключи с предложението си.

Взе един лист и го прегледа. Почеркът му беше неравен, много от думите — зачеркнати, встрани имаше безпорядъчни бележки — всичко това бе отражение на умората му. От седмици знаеха за приближаващата се армия, а Съборът така и не бе стигнал до единно мнение.

Някои от членовете предлагаха да поискат сключването на мир, други — направо да предадат града. А имаше и такива, които настояваха да нападнат без забавяне. Елънд се страхуваше, че фракцията на пораженците набира сила — оттам и новото му предложение. Ако го приемеха, поне щеше да спечели време. Като крал той имаше право да започне преговори с нашественика. Предложението щеше да забрани на Събора да предприема каквото и да било поне докато той не се срещне с баща си.

Въздъхна отново и остави листа. Съборът се състоеше едва от двайсет и четирима души, но беше почти невъзможно да ги накара да постигнат съгласие по който и да било въпрос. Елънд се обърна, вдигна поглед над запалената на писалището лампа и се загледа към сиянието на лагерните огньове.

Чу забързани стъпки по покрива — Вин излизаше на някоя от нощните си обиколки.

Усмихна се нежно, но дори мисълта за Вин не бе в състояние да му подобри настроението. „Тази група убийци, с които се е била. Дали не бих могъл да я използвам по някакъв начин?“ Ако направеше атаката публично достояние, Съборът щеше да си даде сметка колко безкомпромисен може да е Страф в действията си и да се откаже от плановете за предаване на града. Но от друга страна, може би щяха да се изплашат още повече и това щеше да подсили лагера на пораженците.

Елънд неведнъж си бе задавал въпроса дали лорд Владетеля не е бил прав. Не в потисническата си политика спрямо народа, разбира се — а в това, че бе съсредоточил цялата власт в ръцете си. Ако не друго, на Последната империя никога не й бе липсвала стабилност. Беше просъществувала хиляда години, бе отбила безброй атаки — най-силната крепост в този свят.

„Само че лорд Владетеля беше безсмъртен — припомни си Елънд. — Предимство, с каквото не мога да се похваля“.

Съборът му се струваше далеч по-добра възможност. Един парламент с реална власт бе необходима основа за стабилно управление. Фигурата на краля оставаше — като символ на единството и продължаването на властта. Човек, който не се безпокои от това дали ще бъде преизбран. Но заедно с него сега имаше и Събор — орган, в който хората можеха да дават израз на тревогите и безпокойствата си.

На теория всичко това изглеждаше чудесно. Стига да оцелееха през идните няколко месеца.

Елънд потърка очи, потопи перото в мастилницата и продължи да нанася бележки в долната част на документа.

Лорд Владетеля беше мъртъв.