Читать «Синя кръв» онлайн - страница 15

Застланите с мокет коридори бяха празни, всички бяха по стаите си. Мими и Джак бяха съвсем сами. Тя протегна ръка и приглади яката на брат си, а после прокара пръст по врата му. Той потрепна от докосването й.

- Какво ти става напоследък? - попита раздразнено тя.

- Просто престани, става ли? Не тук.

Мими не разбираше защо брат й се превзема така. В даден момент обаче нещата щяха да се променят. Тя самата щеше да се промени. Той много добре го знаеше, но сякаш не го приемаше или не искаше да го приеме. Може би всичко това беше част от процеса. Баща им беше обяснил ясно историята на семейството и това, което се очакваше от тях - ролята им беше определена. Джак нямаше избор, все едно дали му харесваше или не, а Мими беше обидена от начина, по който той се държеше.

Погледна своя брат-близнак, своята половина. Той беше част от душата й. Когато бяха малки, сякаш бяха един и същи човек. Когато тя се удареше, той започваше да плаче. Когато той падна от кон в Кънектикът, тя получи силни болки в гърба, макар по това време да беше в Ню Йорк. Тя винаги знаеше за какво мисли той, какво чувства и обичта й към него я плашеше, заплашваше да я погълне. Напоследък обаче Джак странеше от нея. Беше някак дистанциран, разсеян. Не можеше да разбере какво мисли. Когато се опитваше да го достигне, не го усещаше. Той беше като празна училищна дъска; като стереоуредба, покрита с одеяло, което заглушава звука. Джак прикриваше мислите си, отстояваше независимостта си от нея. А това бе най-малкото обезпокоително.

- Имам чувството, че вече не ме харесваш - каза нацупено тя, вдигна гъстата си руса коса и я остави да се разстеле по раменете й.

Носеше черен памучен пуловер, прозрачен на флуоресцентната светлина в коридора. Знаеше, че той ще забележи кремавата дантела на марковия й сутиен през тънката материя.

Джак се усмихна накриво и отвърна:

- Това няма как да стане. Все едно да мразя себе си. А аз не съм мазохист.

Мими сви бавно рамене, извърна се и прехапа устни.

Той я придърпа към себе си и притисна тялото й към своето. Бяха еднакви на височина и очите им се оказаха на едно ниво. Беше като да гледаш в огледало.

- Бъди добро момиче - каза той.

- Кой си ти и какво си направил с брат ми? - не се сдържа тя.

Но й беше приятно в прегръдката му, затова се притисна отново към него. Сега се чувстваше малко по-добре.

- Страхувам се, Джак - прошепна тя.

Онази вечер те бяха там с Аги. Тя не можеше да е мъртва. Не можеше да е истина. Не беше възможно — във всякакъв смисъл на тази дума. Но те видяха трупа й в моргата онази сутрин. Именно те двамата с Джак идентифицираха тялото, защото номерът на Мими фигурираше на първо място в телефона на Аги. Бяха държали безжизнените й ръце. Видяха лицето й, замръзналия на него писък. Още по-лошо, видяха белезите на врата й. Немислимо! Направо нелепо. Просто не се връзваше. Сякаш светът се беше обърнал с главата надолу. Това противоречеше на всичко, на което ги бяха учили. Мими дори не можеше да го осмисли.