Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 226

— С изключение на мен, нали?

— Хийа имаше слабост към теб. Наистина те харесваше. Ти бе от малцината, които се отнесоха с уважение към нея. Намираше те за чудак. Как те описваше ли? — притвори очи. — Ето така: той не е човек, който е изгубил душата си, а човек, който я търси. Преди да издъхне, бе потънала в пот; тресеше я и я изгаряше огън, също като камък, напичан от слънцето. По някое време спомена шепнешком името ти и поиска думите й да стигнат до теб — усетих как ме побиха тръпки. — Маху, разпоредих се да те пуснат само заради нея — сниши се до тих шепот гласът му. — Защото има послание за тебе: „Кажи на Маху, — заръча ми тя, — че говоря съвсем малко, преди да умра, но ще продължа да говоря и отвъд гроба си.“

Спомних си каква е голямата, истинска клетва за митанийците.

— Какво ти каза? — попитах развълнуван.

— „Кажи на Маху да бди над сина ми. Кажи му да стане негов водещ дух и да го пази така, както пазеше някога Забуления. Кажи му, че може би моят син е Оня, който трябва да дойде: Месията, Осветения от Бога.“ — Пентжу бе стиснал китките ми толкова силно, а гласът му прозвуча толкова убедително, че повярвах напълно в истинността на думите му.

— Не мога.

— Маху, трябва. Тя изрече свещената клетва. Назова те и те призова по име. Независимо дали ти харесва, ти си обвързан с това дете. Остани тук.

Пентжу се отдалечи, а след малко се върна, следван от млада жена, която носеше бебе, което сучеше от щедрата й гръд. Тя ме погледна, засмя се и избърбори нещо на непознат език. Пентжу й отговори и тя положи внимателно пеленачето в ръцете ми. За първи път в живота си държах бебе. Дръпнах ленената качулка от главичката му. Видях издължения откъм тила череп, но личицето му беше много миловидно и приятно: малки немигащи очички, топчести бузки и устенца, които се отваряха и затваряха, жадни за гръдта и зърното й с животворното мляко. Очаквах да се разплаче, защото някой току-що му бе попречил да продължи да бозае, но то само ме гледаше съсредоточено. Усетих топлината на телцето му през ленените завивки. Пъхнах пръст в малката ръчичка и се засмях, когато усетих съвсем леко стискане. Пентжу каза още нещо на дойката, която се дръпна встрани. Известно време се взирах в мъничкото същество, предизвикало такива вълнения и хаос във върховната власт на Египет.

— Тутанкатон — казах много тихо, — престолонаследникът Тутанкатон.

Черните очички продължаваха да се взират в мен малко глуповато. Казваха ми, че бебетата не се усмихват, а изражението на личицата им се определя само от глада и жаждата. Но това малко човече ми се усмихна изведнъж, макар и за миг, сякаш бе доволно от нечия шега. Подадох го обратно на Пентжу.

— Наистина ли е здраво?

— Да, съвсем добре е — потвърди Пентжу. — Здрав е и няма никакви деформации по тялото.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, но се отказа и повика дойката. Не спомена повече за клетвата, а ме съпроводи обратно до изхода. Помислих си, че има нещо неизговорено и ненаписано, което гласеше, че предсмъртната клетва на Хийа ме обвързва завинаги независимо от обстоятелствата.