Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 79

— Нека засега не избързваме — предложи Амеротке. — Седнаха и се заслушаха в звуците на нощта. Войниците си разказваха шепнешком за Ша, изпратеното от Сет злокобно животно, което можело с едничък поглед да вкамени човек. Или за Сага, ужасното създание от бездната на отвъдното с глава на ястреб и с отровна опашка. После разпределиха часовете за смяна на стражите и лагерът утихна.

Амеротке също стоя на пост. Тъкмо се бе прибрал да спи, когато ги нападнаха. По пясъка безшумно се спуснаха тъмни сенки и започнаха да стрелят с лъкове. Но не успяха да ги изненадат. Войниците скочиха. Всеки беше добре въоръжен и бързо отвърнаха на стрелбата. Естествено, в тъмното и техните стрели не постигнаха кой знае какъв ефект. Съдията свали тюрбана си, напои го с масло, запали го и го хвърли навън в пустинята. Огънят осигури малко светлина и позволи на стрелците да се прицелят. В нощния въздух се разнесоха писъци.

Скитниците заобиколиха стената от колесници и атакуваха отново, но нападението им беше стихийно. Амеротке и войниците ги пресрещнаха в оазиса, използвайки щитовете, за да прикрият телата си. Пустинниците се втурнаха в ръкопашен бой, но нямаха никакви шансове срещу мечовете, кинжалите и копията на обучените бойци. Двама жители на пустинята паднаха мъртви, а един египетски войник бе ранен в рамото. Накрая нападателите се оттеглиха под булото на нощта. Амеротке и командирът на войниците останаха на пост още известно време, да не би да последва нова атака. Най-после се върнаха при останалите и разпоредиха погребването на мъртвите.

— Няма да се върнат — обяви командирът. — Разбраха, че сме по-силни, отколкото мислеха.

Съдията се съгласи и се върна в постелята си. Полежа малко, вперил поглед в небето, а мислите му кръжаха около Норфрет и момчетата. Надяваше се, че Пренхое и Шуфой ще държат под око нещата в храма на Хор. Сякаш всичко бе сън: препускането дотук с колесниците, ужасните моменти в Залата на подземния свят, нападението на пустинниците. Спомни си какво му бе казал Лекет за лабиринта. Двамата изчезнали войници все още бяха вътре и преди да заспи, Амеротке се помоли на Маат да го отведе при тях.

На сутринта съдията се събуди схванат и измръзнал. Небето беше прорязано от бледа светлина, която къпеше пустинята в хиляди цветове. С изключение на някои леки рани и натъртвания, стърчащите от стволовете на дърветата стрели и жалките парцали по пясъка, нищо не говореше за нападението през нощта. Войниците бяха бодри, нетърпеливи да се заемат със закуската.

Едва бяха приключили с яденето, когато войникът на пост извика, че към тях се приближават колесници. Горещината вече изкривяваше пейзажа. Съдията заслони очи с ръка и зърна трептящите очертания на малък отряд колесници, които се движеха бавно заради съпровождащите ги пешаци, чиито червеникави шлемове проблясваха в далечината. Вятърът довя лая на ловни кучета. Скоро оазисът се превърна в жужащ кошер — новодошлите се настаняваха, разпрягаха конете, пояха кучетата.

Валу слезе от колесницата, а дебелото му лице беше изкривено в усмивка. Приближи се и протегна ръка към съдията: