Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 69

— Нима той прикрива нещо? — възкликна Пренхое.

— Възможно е — съдията се изправи и отиде до прозореца. — Но тук отново е най-вероятно простото обяснение. Хани не иска смъртта на Сато да бъде обявена за подозрителна. Сигурен съм, че лекарите няма да го прегледат много внимателно, а съществуват прахчета и отвари, които не оставят следи — той сви рамене. — И кой би се загрижил? Дебелият Сато, слугата от храма. Могат да кажат дори, че е умрял от мъка по господаря си, въпреки че хората ще шушукат и мърморят.

— Но виното не е отровно.

— Да, не е. Убиецът вероятно е наблюдавал кога Сато ще се върне. Това е изолирано, далечно кътче от храма. Злодеят е можел да се скрие и да изчака жертвата да умре. После е подменил делвата с отровното вино, почистил е остатъците и е измил чашата.

— И е разлял вино от новата делва — заключи Пренхое.

— Много добре, умни ми писарю. Останали са трупът и чистото вино. Сато веднага е бил закаран при балсаматорите и никой не си е помислил за убийство.

— И кога ще свърши това? — попита уморено Пренхое.

— Скоро — отвърна Амеротке. — Отговорът се крие в Нерия, той е първата жертва. Ако разберем защо е бил убит, ще открием и кой го е извършил.

Единадесета глава

Селкет — богиня в Древен Египет, изобразявана като скорпион

Амеротке взе Шуфой на ръце, излезе от килията и тръгна през градината към покоите си. Дребосъкът продължаваше да спи и даже похъркваше. Съдията го настани удобно върху леглото и дръпна над него тънко одеяло.

— Асурал, остани да пазиш Шуфой! — заповяда той. После изгледа Пренхое от главата до петите и го попита: — Нещо против да се поизмокриш? — писарят не отговори и Амеротке нареди: — Иди напълни ведро вода и ме чакай при статуята на Хор до горичката от ливански кедър.

— Ведро с вода ли, господарю?! — окопити се Пренхое.

— Прави каквото ти казвам.

Писарят забързано излезе. Амеротке заръча на Асурал да бъде нащрек и също излезе. Денят беше в разгара си. Окъпаните от слънцето градини бяха потънали в спокойствие, във въздуха се усещаха мирисът на разцъфнали рози и ароматът на зюмбюл и лилии. Атмосферата беше отпускаща и успокояваща, а той трябваше да стои нащрек. Нямаше никакво съмнение, че човекът, който се беше опитал да го убие в Нил, е виновен за смъртта на Сато. Върховният съдия не знаеше много за душата, не разбираше как работи човешкият мозък, разполагаше единствено с наученото при раздаването на правосъдие в името на фараона. Повечето от престъпленията, с които си имаше работа, бяха от страст, от неудовлетворено желание или от изгубено присъствие на духа. Вярно, че бе срещал и обгърнати от вечната нощ души, пропити със злоба и решени да носят смърт. Винаги се беше питал дали тези хора са нормални, или са обладани от червенокосия бог Сет.