Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 17

Амеротке не обърна внимание на усмивката на Пренхое.

— И значи там си срещнала писаря Панеб, така ли? — попита Амеротке.

— Бях много загрижена — отвърна Далифа. — Исках да разбера накъде е тръгнала войската. Той ми показа карти. Беше много мил.

Амеротке изгледа заплашително писарите, които открито се смееха.

— Панеб — усмихна се той на писаря. — Ти знаеше ли, че Далифа е омъжена жена, че е съпруга на един от войниците на фараона?

Младият мъж седеше безмълвно.

— Той беше почтен във всяко отношение — намеси се Далифа.

— Така ли? — попита Амеротке. — Сега ти е съпруг, поне в твоите очи. Вярно, че обичаят повелява вдовиците да се омъжат отново, особено ако са млади и хубавички като теб. Но защо сте бързали толкова?

— Чаках новини — заоправдава се просълзено тя. — Чухме за невероятната победа на славния фараон. Легионът на Анубис се върна, но Антеф не беше сред другарите си, а един офицер ми каза, че е мъртъв…

Амеротке почти се надигна от креслото:

— Какво? Казали са ти, че Антеф е загинал? Значи тялото му е било намерено! Къде е този офицер?

Далифа започна да кърши ръце:

— Не знам, господарю. Аз…

Уредникът на съда се изправи със свитък папирус в ръце.

— Господарю, при мен има списък на загиналите от легиона на Анубис… — Амеротке кимна и писарят се приближи към него. Съдията внимателно прегледа списъка. Намери йероглифите за Антеф и до тях пишеше: „Обезобразен, загинал в битка.“

— Какво означава това? — попита той. — „Обезобразен, загинал в битка“?

— Описва състоянието на трупа, господарю — отвърна писарят. — Както знаете, опитваме се да осигурим почтено погребение на всички мъртъвци.

— Но все пак трупът на Антеф е бил разпознат?

— Да, господарю. Повикали сме тук и лекаря на полка.

Наложи се Амеротке да изчака, докато невероятно дебелият лекар влезе в залата. Носеше украсено ветрило и малка купичка с благовония и през цялото време се навеждаше да диша от нея, сякаш намираше останалия свят за мръсен и пълен със зарази. Единият му сандал беше скъсан и шляпаше по пода, което му придаваше комичен вид. Хората в залата се разсмяха при появата му и той ги изгледа заплашително. Поклони се на Амеротке и съдията го прикани да седне на възглавничките, подредени встрани за свидетелите. Лекарят се настани, пъшкайки. Съдията трудно можеше да си представи как този мъж е пътувал с легиона, понасял е сухия пустинен вятър, палещото слънце, бързината на походите, мръсотията и извращенията сред войската преди битка. След това си спомни, че го бе виждал по време на похода. Разбира се, лекарят пътуваше като жена — сред купища възглавници в покрита каруца.

— Как се казваш? — попита Амеротке.

— Баки, господарю, лекар в легиона на Анубис.

— Разкажи ми какво стана след голямата победа.

— Както знаете, господарю, ние, войниците — тук Амеротке с мъка сдържа усмивката си, — след такива големи победи почиваме и празнуваме, но моята задача беше да се погрижа за ранените.

— А мъртвите? — прониза го с поглед съдията.