Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 107

— Иди в библиотеката — отвърна Вехлис. — Ще намериш разкази за бунтове, в които са избити хиляди. Ако бях мъж, ако бях войник, щях да се вдигна на бунт… — тя рязко посочи Хатусу. — Колко е избила тя, за да седне там, където е сега?

— Достатъчно! — извика Хатусу. Погледна бързо Хани, който седеше с наведена глава, раменете му се тресяха. — Съветът на жреците приключи. Боговете разкриха истината и ще проговорят от моята уста! — Сененмут стана и отиде до вратата. Върна се с група верни телохранители от двореца. — Хванете я! — заповяда Хатусу. — Затворете я в тъмницата под храма на Маат. На свечеряване да бъде отведена в Червените земи и погребана жива в пясъците. След това — в очите на Хатусу блестяха гневни пламъци — трупът й да бъде разпънат на стените на Тива! — тя стана и изрита столчето под нозете си.

Всички, освен Вехлис, се проснаха на пода. Когато Амеротке вдигна поглед, Хатусу вече беше изскочила от залата. Хани се беше свлякъл на пода и ридаеше като дете, войниците вече бяха вързали ръцете на Вехлис и сега я бутаха грубо към страничната врата. Съдията се изправи. Не обърна внимание на жреците и отиде да благодари на Далифа.

— За какво беше всичко това? — попита младата жена. — Направих това, което ми казахте…

— Добре се справи! — Амеротке взе ръката й и я стисна. — Понякога в името на истината е нужна малко заблуда. Този случай беше точно такъв. Разполагах със съвсем малко доказателства, повечето бяха чисти подозрения. Ако това беше Залата на двете истини, Вехлис никога нямаше да бъде призната за виновна. Но аз знаех, че убиецът мрази самата мисъл Хатусу да носи короната на фараона. Събраните доказателства сочеха Вехлис и ако тя беше провокирана от присъствието на Хатусу, можеше да захапе примамката… — той се усмихна леко: — Омразата, също като любовта, винаги си личи. Вехлис заложи и загуби. И накрая в загубата намери отдушник на недоволството си и сама се хвана в капана. Така истината излезе на бял свят и беше въздадено правосъдие.

Шестнадесета глава

Текстовете по саркофазите — египетски заклинания за отвъдния живот

Далифа се опита да си отдръпне ръката, но Амеротке я държеше здраво. Тя изплашено облещи очи.

— Какво има, господарю? Нали вече направих всичко, което пожелахте? Благодаря ви — на вас и на слугата ви, защото Антеф получи смъртта, която заслужаваше.

Амеротке пусна ръката й.

— Чу ли какво казах? — попита той тихо. — Че е необходимо да знаем истината? — сграбчи я за ръката, бутна я в малката странична стаичка и я сложи да седне на нара. Придърпа един стол и се настани срещу нея. Младата жена трепереше и нервно гризеше устни. Избягваше погледа му и гледаше встрани от него, сякаш беше привлечена от рисунката на отсрещната стена, която изобразяваше пътя на душите към подземния свят. — Имах посетител — започна Амеротке. — Генерал Омендап. Дойде да ми благодари за една работа, макар че не беше необходимо. Освен това беше ходил до Некропола с някои от подчинените си. Там е бил отнесен трупът на Антеф — той се усмихна. — Каквото и да говорят хората за генерал Омендап, той е истински защитник на правдата и законите. Антеф беше войник в един от легионите му. Затова Омендап уреди да се изплатят от Дома на среброто необходимите средства за балсамирането и погребението му. Командирът на легиона на Анубис е бил с него. Трупът на Антеф вече бил на масата и балсаматорите били започнали работата си. Командирът на легиона се заел със своята част от обреда, но изведнъж заповядал на всички да спрат. Защото направил изненадващо изявление: трупът на масата не е бил Антеф!