Читать «Дневникът на един убиец» онлайн - страница 6

"Щом чух, че сме само двете, тутакси започнах да се питам дали всички външни врати са заключени, дали алармата е включена, дали са взети всички мерки за сигурност" – помисли си Емили, отново ядосана от неспособността си да овладее тревогата си.

Съблече робата. "Не мисли за това" – предупреди се тя.

Но при спомена как се прибра вкъщи и разбра, че той е бил там, дланите ѝ се изпотиха. Тогава намери своя снимка, подпряна на лампата върху нощното шкафче; беше снимана седнала в кухнята по нощница, с чаша кафе в ръка. Никога преди не бе виждала снимката. Същия ден смени ключалките на къщата и постави щори на прозореца над мивката.

После историята със снимките се повтори още няколко пъти: беше снимана в дома ѝ, на улицата, в офиса. Понякога ѝ се обаждаше преправен кадифен глас и коментираше: "Изглеждаше страшно сладка днес, докато тичаше, Емили...", "Тъй като имаш тъмна коса, мислех, чо няма да те харесам, ако си облечена в черно. Но съм грешил...", "Адски ми харесаха червените къси панталонки. Имаш страхотни крака...".

После се появяваше снимка: тя, облечена с описаните дрехи. Намираше я или в пощенската си кутия у дома, или пъхната под чистачката на колата, или сгъната в сутрешния леетиик, доставян ѝ пред вратата.

Полицията проследи телефонните обаждания, но всички бяха от различни автомати из града. Опитите да снемат отпечатъци от получаваните снимки останаха безуспешни.

Повече от година полицията не успя да залови преследвача.

Печелила сте оправдателни присъди за хора, обвинени в сериозни престъпления, госпожице Греъм – изтъкна Марти Вроски, старшият детектив. – Не е изключено да е някой от семйствата на жертвите. Или някой ви е видял в ресторант и ви е проследил до дома ви. А защо да не е някой, научил за многото ви пари, и сега маниакално да ви преследва?

И тогава спипаха да се навърта около дома ѝ Нед Кохлър, синът на жена, чийто предполагаем убиец Емили защити успешно. Вече не е на свобода, повтори си тя, за да си вдъхне увереност. Нямаше защо да се притеснява от него. Той получаваше необходимите му грижи.

Намираше се в северната част на щата Ню Йорк, в психиатрична болница със засилена охрана, а тук бе Спринг Лейк, не Олбани. Легна, придърпа завивките и посегна към ключа на лампата.

От другата страна на авеню "Оушън", потънал в сенките на пешеходната алея край плажа, където вятърът от океана рошеше косите му, мъжът видя как в стаята стана тъмно.

– Спи спокойно, Емили – прошепна той с нежност.

Сряда, 21 март

 3.

Пъхнал дипломатическо куфарче под мишница, Уил Стафорд прекоси с широки бързи крачки разстоянието от страничната врата на къщата си до бившата конюшня – и тя, подобно на повечето все още съществуващи в Спринг Лейк, бе превърната в гараж. По някое време през нощта дъждът спря, а вятърът утихна. Независимо от това първият пролетен ден бе доста мразовит и на Уил му хрумна, че не е зле да си вземе палто.