Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 68

Чичо ми я прочете, пребледня изведнъж и каза:

— Трябва да отида до църквата, Лори.

Госпожица О’Риърдън излезе от стаята заедно с него и аз останах сам. Никой не ми каза нито дума. Въпреки това разбрах моментално. Не се разплаках. Вместо това върху ми се спусна някаква тъпота, нещо подобно на много силна меланхолия. Погледнах към дъската с дамата, съжалявайки за ненавременното приключване на играта, защото с моята дама държах печеливша позиция. Отидох и преброих купчинките от пенита върху камината — по дванайсет монети във всяка купчинка, разгледах за сетен път моя приятел — стареца на колоната, след което слязох долу в кухнята.

Госпожица О’Риърдън плачеше и с нервни движения местеше мънистата на молитвената си броеница.

— Имам главоболие, скъпи — обясни тя, скривайки броеницата под престилката си.

Прииска ми се да й отвърна: „Защо ме лъжете, госпожице О’Риърдън?“.

Но аз не проявих признаци на печал чак до следващата сутрин, когато госпожица О’Риърдън, упълномощена за случая, ме отведе до прозореца на всекидневната, постави ръка на раменете ми и докато и двамата се взирахме в далечното пристанище, където разтоварваха един кораб, тя заговори — първоначално с поредица от тихо изречени забележки, след което много внимателно ми съобщи новината. Тогава, понеже чувствах, че трябва, че от мен се очакваше да го направя, аз покорно избухнах в сълзи. Но те пресъхнаха много скоро, толкова скоро, че в по-късните часове на деня госпожица О’Риърдън със задоволство от постигнатия благодарение на нея резултат успя да отбележи на няколко пъти: „Той го прие спокойно!“.

Същия следобед, обличайки се „за града“, тя ме отведе в порт Кригън и ми купи едно черно костюмче, което, избрано, както тя се изрази, „съобразно бързия ми растеж“, ми стоеше неприлично зле. Сакото висеше върху мен като торба, а широките панталони, за разлика от спретнатите ми къси панталонки, се набръчкваха около прасците, оставяйки впечатлението за големи мъжки панталони, обути от човек, ампутиран малко под коленете. Твърдо решена да направи от мен представителен, достоен за пример със скръбта си индивид, добрата госпожица О’Риърдън дооформи външния ми вид с черно бомбе, което затъмни с блясъка си цялата ми елегантна външност, черна връзка, черна лента за ръката и черни ръкавици.

На следващата сутрин, облечен в тези отвратителни доспехи на смъртта, каращи ме да изглеждам като платен участник в погребение, аз се сбогувах с госпожица О’Риърдън, която, прегръщайки ме и обръщайки се към мен с „моето бедно агънце“, ме окъпа в непостижими за никой друг потоци сълзи. Може би тя бе предугадила по-добре от мен какво ме чакаше оттук нататък. След това, придружавайки чичо, ние се отправихме с такси към корабчето за Ардфилън.